Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 2

обикаляше полицата над камината и беше омотана около дръжките на двете лъскави

брадвички с формата на лист, които висяха там.

Баст седна отново пред студената камина и уви едно вехто одеяло около раменете си като

шал. Одеялото беше някаква бъркотия от парчета плат, които не си пасваха, и цветовете му

навсякъде бяха избледнели с изключение на яркото червено сърце, пришито точно в средата.

— Трябва да говорим — тихо рече писарят.

Баст сви рамене, а очите му останаха втренчени върху камината.

— Трябва да те попитам… — Летописеца пристъпи с една крачка напред.

— Няма нужда да шепнеш — прекъсна го помощникът, без да вдига поглед. — Намираме

се в другия край на странноприемницата. Понякога имам гости. Това му пречеше да спи,

затова се преместих в тази част на сградата. Между моята стая и неговата има шест масивни

стени.

Писарят седна в края на другия диван с лице към Баст.

— Трябва да те попитам за някои от нещата, които каза тази вечер за Ктаех.

— Не бива да говорим за Ктаех. — Гласът на Баст беше равен и безжизнен. — Това не е

здравословно.

— Тогава за ситите — продължи Летописеца. — Каза, че ако научат за тази история, те

биха убили всички, замесени в нея. Истина ли е това?

— Ще изгорят това място и ще посипят със сол земята след себе си — кимна

помощникът с очи, все още вперени в камината.

Писарят сведе поглед и поклати глава.

— Не разбирам защо толкова се страхуваш от Ктаех — рече той.

— Ами — отвърна Баст, — изглежда, ще се окаже, че май не си много умен.

Летописеца се намръщи и зачака търпеливо.

Помощникът въздъхна и отмести очи от камината.

— Помисли. Ктаех знае всичко, което някога ще направиш. Всичко, което ще кажеш…

— Това го прави много досаден за разговор — отбеляза писарят, — но не…

На лицето на Баст внезапно се изписа ярост.

— Диен вехат. Енфеун вехат тилорен тес! — ядно и почти несвързано извика той.

Той трепереше и стискаше и разпускаше юмруци.

Летописеца пребледня, когато чу жлъчния тон на помощника, но не трепна.

— Ти не се гневиш на мен — спокойно каза той и погледна Баст в очите. — Просто си

разгневен, а аз се случих наблизо.

Помощникът го погледна ядосано, но не каза нищо.

— Опитвам се да помогна, знаеш това, нали? — наведе се напред Летописеца.

Баст кимна навъсено.

— Това означава, че разбираш какво става.

Помощникът сви рамене, внезапният му изблик на гняв се бе изчерпал и той отново

изпадна в апатия.

— Изглежда, че Квоте ти вярва за Ктаех — отбеляза писарят.

— Той знае за скритите тайни на света — рече Баст. — А каквото не знае, бързо го

схваща. — Пръстите му разсеяно подръпваха одеялото. — И ми се доверява.

— Но това не изглежда ли много скалъпено? Ктаех дава на момче цвете, едно нещо води

до друго и внезапно става война. — Летописеца махна презрително с ръка. — Нещата не се

случват по този начин. Твърде голямо съвпадение.

— Не е съвпадение — въздъхна помощникът. — Слепецът ще се спъне в разхвърляна

стая. Но ти не го правиш. Ти използваш очите си и избираш лесния път. За теб той е напълно

ясен. Ктаех може да вижда бъдещето. Всяко бъдеще. Ние се спъваме. Той не го прави. Той

просто поглежда и избира най-гибелния път. Той е камъкът, който предизвиква лавината.

Той е кашлицата, от която започва чумата.

— Но ако знаеш, че Ктаех се опитва да те контролира — настоя писарят, — ти просто ще

направиш нещо друго. Той ти дава цвете и ти го продаваш.

— Ктаех ще знае това — поклати глава Баст. — Не можеш да изиграеш нещо, което

познава бъдещето ти. Да кажем, че продадеш цветето на принца. Той го използва, за да

излекува своята годеница. Година по-късно тя го хваща да я мами с камериерката, обесва се,

защото е опозорена, и баща ѝ започва война, за да отмъсти за честта ѝ. — Той безпомощно

разтвори ръце. — И накрая пак се стига до гражданска война.

— Но младежът, който е продал цветето, остава в безопасност.

— Може би не — мрачно се възпротиви помощникът. — По-вероятно е да се напие като

някой лорд, да хване едра шарка, след това да събори лампа и да запали половината град.

— Ти просто си измисляш разни неща, за да докажеш правотата си — възрази

Летописеца. — В действителност не доказваш нищо.

— Защо трябва да доказвам каквото и да е на теб? — попита Баст. — Защо трябва да ме е

грижа какво мислиш? Живей си щастливо в глупавото си неведение. Правя ти услуга, като не