Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 2

И така, в ректорския стол седна Хеме. Макар да намирах това за дразнещо, то не влияеше

на ежедневния ми живот. Единствено внимавах да не нарушавам ни най-малко законите на

Университета, защото знаех, че ако сега ме сложеха „върху роговете“, гласът на Хеме срещу

мен щеше да се брои за два.

* * *

Приемните изпити наближаваха, а магистър Херма беше все така слаб и имаше треска.

Затова стомахът ми болезнено се бе свил на възел от притеснение, докато се подготвях за

първия си приемен изпит с Хеме като ректор.

Преминах през въпросите със същата внимателно премерена ловкост, която бях

използвал и през последните два семестъра. Поколебах се и направих няколко грешки, които

обикновено ми струваха такса за обучение от около двайсетина таланта. Достатъчно, за да

спечеля малко пари, но не толкова, че да попадна в твърде неловко положение.

Както винаги, Хеме ми задаваше двусмислени или подвеждащи въпроси, чиято цел бе да

ме объркат, но това не беше нещо ново. Единствената истинска разлика беше в това, че Хеме

се усмихваше твърде много. Освен това усмивката му не беше никак приятна.

Както обикновено, магистрите се съвещаваха приглушено. Накрая Хеме обяви таксата ми

за обучение — петдесет таланта. Очевидно ректорът имаше по-голямо влияние върху тези

неща, отколкото бях предполагал.

Прехапах устни, за да не се разсмея, и докарах обезсърчено изражение на лицето си,

докато се спусках в сутерена на Холоус, където беше кантората на касиера. Когато видя

бележката за таксата ми за обучение, очите на Рием засияха. Той изчезна в задната стаичка и

миг по-късно се върна с дебел плик в ръце.

Благодарих му и се върнах в стаята си в „При Анкер“, като през цялото време поддържах

мрачното изражение на лицето си. Щом затворих вратата след себе си, разкъсах дебелия

плик и изсипах съдържанието му в ръката си — две блестящи златни марки, които струваха

по десет таланта всяка.

Тогава започнах да се смея. Смях се, докато очите ми се насълзиха и коремът ме заболя.

После облякох най-хубавите си дрехи и събрах приятелите си — Уилем, Симон, Фела и

Мола. Изпратих едно момче за поръчки с покани до Деви и Трепе. След това наех карета с

четири коня, която да закара цялата ни група от другата страна на реката, в Имре.

Отбихме се в „Еолиан“. Дена не беше там, но вместо нея взехме Деох и отидохме в

„Кралски герб“ — заведение, в което никой студент не би могъл да си позволи да отиде.

Портиерът огледа намръщено разнородната ни група, сякаш се готвеше да ни отпрати, но

Трепе го погледна по най-неодобрителния благороднически маниер, на който беше

способен, и бяхме пуснати да влезем вътре без разправии.

След това започна една такава приятна, упадъчна нощ, каквато почти не съм имал

оттогава досега. Ядохме и пихме и аз с радост плащах за всичко. Единствената вода на

масата беше тази в купичките за измиване на ръцете. В чашите ни имаше само стари

винтишки вина, тъмен скутен, охладен метеглин, сладък бренд и всеки тост, който вдигахме,

беше за глупостта на Хеме.

151.

Ключалки

Квоте си пое дълбоко дъх и кимна сякаш на себе си.

— Да спрем дотук — каза той. — За пръв път в живота си имам пари, заобиколен съм от

приятели — това е подходящо място да прекъснем за тази нощ. — Той разсеяно разтри

лявата си ръка с дясната. — Ако продължим нататък, нещата отново ще станат мрачни.

Летописеца взе малката купчина с изписани страници, подреди ги върху масата и

подравни ъглите им, преди да сложи последната, изписана до половина страница най-

отгоре. Отвори кожената си чанта, извади яркозеления венец от бодлива зеленика и мушна

листовете вътре. След това затвори мастилницата и започна да разглобява и почиства

частите на перото.

Съдържателят се изправи и се протегна. След това събра празните чинии и чаши и ги

отнесе в кухнята.

Баст просто седеше с безизразно лице. Не помръдваше. Сякаш почти не дишаше. След

няколко минути Летописеца започна да му хвърля погледи.

Квоте се върна в стаята и се намръщи.

— Баст — каза той.

Помощникът бавно извърна очи и погледна мъжа зад бара.

— Бдението за Шеп продължава — рече съдържателят. — Тази вечер няма много за

чистене. Защо не отидеш за края? Останалите ще се радват да си там…

Баст се замисли, после поклати глава.

— Не мисля, Реши — отвърна той с равен глас. — Не съм в настроение. — Стана от