Аня Баст: Магьосническа кръв

— Дай ми ръката си — каза Джак.

Тя отпусна челюст и повдигна ръка, местейки се внимателно на пода на лимузината и забивайки токчето на обувката си в килима.

Той пое ръката й между дланите си. Джак бе магьосник на огъня, следователно можеше да лекува. Тя винаги бе смятала за странно, че тази способност бе свързана с толкова разрушителен елемент. Дланта й се затопли, изтръпна, а болката отшумя. Когато той я пусна, кожата бе розова и бързо се възстановяваше. Той посочи с брадичка към седалката.

— Седни с гръб към мен.

Внимателно, тя се надигна и се плъзна на седалката. Вълни от болка пронизаха гърба и краката й. Тя внимателно издиша, тъй като й се догади.

Джак седна зад нея и постави длани на гръбнака й, една над друга. Ръцете му — напълно делови на гъба й — се затоплиха. Усукващият я гръб моментално се подобри.

— Не помня косата ти да е била толкова тъмночервена или очите ти да са били зелени, Изабел.

— Боядисах си косата и нося лещи.

— За да заловиш по-добре жертвата си, хм?

— Предполагам. Стефан предпочита червенокоси.

— Добра маскировка. Никой от нас не те разпозна в таблоидите. Не знаехме коя си, нито дори, че си вещица. Чак тази нощ, когато те видяхме отблизо, осъзнахме самоличността ти. Знаехме само, че тази вечер „бройката на месеца” на Стефан най-накрая го е убедила да разкара охраната си, за да правят секс.

Тя тихо се разсмя.

— Използвали сте моето прелъстяване, като начин да отвлечете Стефан?

— Мдам. Наблюдавахме, чакахме да се открие възможност. Изненада ни, когато отворихме вратата на лимузината. Никой не го бе очаквал. — Той спря. — Съжалявам за сестра ти. Разбирам защо си погнала Стефан.

Тя имаше милион въпроси, но всички те заседнаха в гърлото й. Те бяха въпроси към главата на Сборището, така или иначе, не към Джак Макалистър, дясната ръка на Томас.

— Цял месец издирвах демона и не можах да го открия.

— И ние също го търсихме безуспешно.

— Вместо това се насочих към причината за съществуването на демона. — Тя преглътна с усилие. — Просто… трябваше да правя нещо, а Стефан не може да бъде оставен да доведе още от тези същества в нашия свят.

Джак се отдръпна и тя се завъртя на седалката към него. Гърба все още я болеше, но най-силната болка бе отшумяла.

— Изабел, разбирам. Наистина. Но трябваше да дойдеш при нас, вместо да се правиш на отмъстителка. Винаги сме планирали да заловим Стефан и търсим демона. — Джак поклати глава и изцъка с език. — Лошо, лошо момиче.

— Кажи ми нещо ново? — измърмори тя в отговор. Винаги Аджела бе била добрата. Изабел винаги се бе забърквала в неприятности.

Той трябва да бе разбрал, че не го питаше буквално за нещо ново покрай него, но въпреки това й отговори.

— Ще ставам баща. — Думите прозвучаха толкова гордо, че тя се усмихна.

Тя се заигра с подгъва на полата си, доволна от смяната на темата.

— Чух за това. Надул си корема на малката ти въздушна магьосница.

— Мира.

Богиньо, погледът му, когато произнесе името й. Такава любов. Такава отдаденост. Никой мъж не бе гледал така, произнасяйки името й, поне не знаеше за такъв, и Изабел трябваше да признае, че част от нея съжаляваше за това.

— Точно така, Мира се казваше — отговори Изабел. — Всички се надяват, че и бебето ще се окаже магьосница на въздуха. — От всички магьосници на елементите, до сега въздухът бе най-рядък и най-силен. — Как мислиш — въздух или огън?

— Мисля, че ще се метне на майка си, и ще бъде въздушна магьосница. Ще я наречем Ева, на майката на Мира, ако е момиче. Или Дейвид, на баща й, ако е момче.

Ева Хоскинс, с моминско име Монахан. Тя бе въздушната магьосница, която бе принесена в жертва в кръга, призовал демона преди повече от двайсет и пет години. Четири магьосници — за всеки един от елементите — са били убити, за да доведат демона, който бе убил Анджела. Колко поетично, че едно от имената им бе споменато тази нощ.

Тя го потупа по рамото.

— Успех и на двама ви. — Взе си чантата от пода на лимузината и излезе от колата.

Изабел се озова на тъмна, странична уличка в търговската част на града. Предницата на лимузината бе ударена от Хамър. Зад лимузината имаше още една катастрофа, плетеница от метал, където седан се бе сблъскал с тежък микробус. Седанът бе колата, в която са се возили биячите на Стефан.

Тя хвърли един поглед към Стефан, когото натоварваха отзад в колата на Томас. Томас стоеше наблизо. Той се взря в нея през разтоянието, което ги делеше, с коса черна като грях, стелеща се по раменете му, с целеустремен поглед. После я повика свивайки един пръст.