Аня Баст - Магьосническа кръв

Но, естествено, на Стефан не му пукаше за това.

Стефан просто се смееше, докато Томас държеше Изабел притисната към себе си, давайки й възможност да се успокои. Тя се укроти и изблъска гневно ръцете му.

Той я пусна и тя отстъпи настрани, разгневена.

— Бъди мила, Изабел! Бъди добра или няма да ви кажа къде са архивираните книжа — каза Стефан, държейки ръка на лицето си, където го бе ударила. Студеният му поглед противоречеше на развеселената му усмивчица.

— Защо би ни казал къде са архивираните книжа? — попита Мика.

Стефан снижи ръка, така че да изглежда засегнат.

— Не съм чудовище, Мика. И аз също искам демонът да бъде победен.

Мика изсумтя.

— Да, затова Дъскоф не са направили нищо и не са казали на никого, когато са разбрали, че демонът е останал.

— Дай ми компютър. Позволи ми достъп до системата на Дъскоф и ще имаш библиотеката ни. Дигитализирахме книгите, преди да бъдат откраднати. — Той направи пауза и премести погледа си върху Томас, езикът му се прокрадна навън, за да оближе процеждащата се кръв в ъгъла на устата му. — За отплата искам да ме убиете.

Томас се усмихна.

— Моля те, това е твърде добра сделка за нас. Каква игра играеш?

Той поклати глава.

— Не разбираш. Зная, че Сборището иска да страдам; затова може да решат да ме дарят с доживотен затвор. Предпочитам да умра, отколкото да бъда затворен в Грибин до края на дните си. Така че сделката е проста. Ще ви прехвърля дигитализираната библиотека, а вие ще се уверите, че процесът ми ще е кратък и присъдата ми ще е смърт.

Томас се замисли. На мястото на Стефан и той щеше да иска същото.

— Добре, но няма да умреш преди това да приключи, докато демонът не е заловен, убит или победен.

Мускулите на челюстта на Стефан се стегнаха.

— Хубаво.

— Мика, ти се заеми с компютъра. Стефан да не го докосва; само да ти казва как да достигнеш до информацията.

Стефан отвори уста да протестира, но Томас го накара да я затвори с поглед.

Мика кимна.

— Значи в крайна сметка имаме демон на свобода, затворен тук против волята му. Във всичките истории, които съм изучил, никога не съм чел за нещо такова. Опитвам се да си представя този демон, който е бил прогонен от собствените си хора, след като собствените му хора са взимали под внимание бруталността в най-добрата й светлина.

— Значи ще го преследваме и ще го убием — отговори Изабел. — На мен ми изглежда просто.

Мика изсумтя.

— Просто? Може ли да посетя планетата ти някой път? Трябва да е приятно място.

— Зная, че демоните са трудни за убиване, но повярвай ми, скъпи, ще убия този или ще умра опитвайки се. Това, което не разбирам, е защо изведнъж след толкова години започва да убива магьосници. Защо привлича вниманието на Сборището сега? Сякаш си играе с нас, подмамва ни.

— Може да е отегчен — отвърна Мика.

— Приключихте ли с мен? — попита Стефан със здравословна доза горчивина. Синината от удара на Изабел вече бе разцъфнала на лицето му. — Бих искал да бъда оставен сам, за да започна с изпълнението на присъдата си.

— Отегчен? — Изабел прехапа долната си устна, напълно игнорирайки Стефан. — Не. Не това усещам вътрешно. Има причина за тези убийства. Има причина, за да набелязва магьосници точно сега.

Томас също усещаше, че е нещо повече, но беше просто интуитивно попадение. На този етап нямаше нищо солидно, което да преследват. Той погледна към Стефан.

— Как да го проследим?

Устните на Стефан се отдръпнаха от зъбите му в нещо, което не беше точно усмивка.

— Да го проследите? — Издаде кратък, остър смях. — Моля те. Съществото следи вас. Той ще ви открие много преди да можете да го откриете, освен ако не извадите късмет и не го изненадате. В противен случай, няма начин да проследите демон. Нито физически. Нито магически.

— Това е много успокоително — промърмори Мика.

— Всъщност, чувствам се доста по-сигурен тук, отколкото навън — продължи Стефан. Думите прозвучаха плоско, след като бяха придружени от намръщеното му изражение. Стефан дори не можеше да се престори.

— О, сигурен съм, че, ако демонът спре погледа си на някой приятен, пикантен магьосник на огъня, затворът няма да го спре — отговори Томас с усмивка. — Сигурен съм, че защитите и заклинанията ни изобщо няма да му окажат ефект, ако сърцето го тегли към теб. Все пак демонската магия не е магьосническа магия.

Стефан се усмихна в отговор. Този път изглеждаше сякаш наистина го мисли.

— Той няма да дойде за мен. Демоните преследват своите преследвачи. Не знаеше ли? В природата им е. Преследват ги и си играят с тях. Понякога дори развиват емоционална привързаност към тях. Не е забавно за преследвачите, разбира се. Никой не иска демон лепнат за себе си.