Тери Пратчет - Маскарад

Но тя си оставаше вещица, иначе казано — ненадмината майсторка да се появява веднага след изпичането на сладкишите или пърженето на наденичките. Леля Ог почти винаги си носеше торбичка, в случай че — както обясняваше — някой реши да й подари нещичко.

— Е, госпожо Нит — подхвана тя след третия резен сладкиш и четвъртата чаша чай, — как е напоследък тая твоя дъщеря? Питам за Агнес, де.

— А, ти не чу ли вече, госпожо Ог? Отпраши към Анкх-Морпорк, щяла да става певица.

Леля Ог посърна.

— А, браво на нея… Помня, помня, чуден глас за песни има. Естествено и аз й подсказах туй-онуй. Чувах я да си пее из горите.

— Трябва да е от тукашния въздух — допусна госпожа Нит. — Агнес винаги е дишала с пълни гърди.

— Ами да. С туй е известна. Значи… ъ-ъ… вече не е тук?

— Нали я знаеш нашата Агнес. Не приказва много. Мисля си, че всичко наоколо й се виждаше скучничко.

— Скучничко ли? — изненада се Леля Ог. — В Ланкър?

— Ами и аз все същото й набивах в главата — сподели госпожа Нит. — Какви хубави залези си имаме, пък и всяка година се провежда панаир…

Леля Ог се замисли за Агнес. Човек имаше нужда от широко скроени мисли, за да я вмести цялата.

В Ланкър винаги се раждаха яки и дейни жени. Местните стопани имаха нужда от съпруги, които без да им мигне окото, пребиват до смърт вълк с престилката си, ако им досажда при събирането на дърва. И макар че целувките отначало сякаш са по-привлекателни от гозбите, тъповатите ланкърски момци обикновено помнеха поучението на бащите си — огънят на целувките гасне полека, затова пък готварското изкуство само̀ се усъвършенства с годините. И накрая насочваха вниманието си към семействата, на които им личеше, че хапват с удоволствие.

Леля преценяваше, че Агнес е доста хубавичка, ако ти допада големият мащаб. Можеше да се каже, че е типично въплъщение на младата ланкърска женственост. Тоест побираше женственост в двойна доза.

Леля помнеше добре и че момичето изглеждаше умислено и притеснено, сякаш се опитваше да намали пространството, което заемаше.

Затова пък открай време си личеше, че е подходяща за Занаята. Чувството, че не можеш да се нагодиш към света, най-добре упражнява магическите заложби. Поради същата причина и Есме беше толкова ненадмината във вещерството. При Агнес дарбата се прояви като склонност да носи достойни за съжаление черни дантелени ръкавици и много блед грим, както и да се нарича Пердита с още някакъв непроизносим инициал. Леля обаче очакваше щуротиите бързо да се изпарят от главата й, щом се заеме със сериозно вещерство.

Но трябваше по-рано да познае какво ще стане заради тази история с музиката. Силата си намира излаз по какви ли не пътища…

Музиката и магията имат много общи черти. Например започват с една и съща буква. Освен това са несъвместими.

По дяволите! А Леля толкова разчиташе на момичето.

— Поръчваше си листове с музика от Анкх-Морпорк — вметна госпожа Нит. — Ето, виж.

Подаде на Леля няколко купчинки хартия. В Овнерог нотните листове не бяха непознати, а и общите спявки заемаха трето място в класацията за любими занимания през дългите тъмни вечери. Но личеше, че това не е обичайната за тукашните хора музика. Нотите бяха прекалено сгъчкани.

— Cosi fan Hita — прочете тя на глас. — Die Meistersinger von Scrote.

— Туй е чужбинско — гордо я осведоми госпожа Нит.

— Няма спор — съгласи се Леля.

Госпожа Нит я гледаше въпросително.

— Какво? — попита Леля и се сепна. — А-а, да…

Погледът на госпожа Нит се стрелна към празната чаена чаша.

Леля Ог въздъхна и остави нотните листове.

Понякога споделяше мнението на Баба Вихронрав. Хората очакваха твърде малко от вещиците.

— Да, ясно, де — усмихна се малко насила. — Я да видим какво ни съобщава съдбата чрез тия изсушени парченца от листа.

Нагласи лицето си в подобаваща окултна гримаса и се вторачи в чашата.

Която след секунда се пръсна на парченца, защото падна на пода.

Стаята беше малка. Всъщност дори беше половинка от малка стая, преградена с тънка стена. Младшите членове на хора заемаха доста по-ниско положение от започващите чиракуването си сценични работници.

Имаше място за легло, гардероб, тоалетна масичка и незнайно как озовало се тук огромно огледало, високо колкото вратата.

— Внушително е, нали?! — заяви Кристина. — Опитаха се да го извадят, но то като че е вградено в стената!!! Сигурна съм, че добре ще ми послужи!!!

Агнес си замълча. В нейната половинка от другата страна на преградата нямаше огледало. Зарадва се на липсата. Не смяташе огледалата за свои естествени съюзници. Не само заради нейните отражения в тях. Долавяше нещо… смущаващо … в огледалата. Открай време беше настроена така. Те сякаш отвръщаха на погледа й. А Агнес мразеше да я зяпат.