Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

— Яла ли си? — попита тихо, като повдигна вежди.

— Не… да? — Хелън нямаше представа какво или кога беше яла за последно. Смътно си спомняше, че Кейт й наряза череши.

— Нервна ли си заради първия ден в училище? Третата година в гимназията наистина е важна.

— Предполагам, че съм — каза тя разсеяно. Джери й хвърли поглед през рамо и прехапа долната си устна. Издиша шумно, преди да проговори.

— Мислех си, че може би е добре да поговориш с д-р Кънингам за онези хапчета против фобия. Нали знаеш, онези за хора, които се чувстват неловко сред група? Агорафобия. Така се казва — избълва той на един дъх, като си спомни. — Мислиш ли, че това може да ти помогне?

Хелън се усмихна и прокара висулката на колието си по верижката.

— Не мисля, татко. Не се страхувам от непознати, просто съм стеснителна.

Знаеше, че лъже. Не беше просто стеснителна. Всеки път щом прекрачеше обичайните граници и привлечеше внимание, дори случайно, стомахът я заболяваше толкова силно, че чувството беше почти като при разстройство или менструални спазми — наистина силни менструални спазми — но тя по-скоро би си подпалила косата, отколкото да каже това на баща си.

— И това те устройва? Знам, че никога не би помолила за помощ, но искаш ли наистина? Защото мисля, че това те възпира… — каза Джери, впускайки се в един от най-старите им спорове.

Хелън го спря.

— Добре съм! Наистина, не искам да говоря с д-р Кънингам, не искам лекарства. Просто искам да вляза вътре и да се нахраня — изрече забързано. Излезе от джипа.

Баща й я загледа с усмивка как измъкна тежкия си, старомоден велосипед от поставката на джипа и го остави на земята. Хелън натисна весело звънеца на кормилото и се ухили на баща си.

— Виждаш ли, в прекрасна форма съм — рече тя.

— Ако знаеше колко трудно щеше да е за едно обикновено момиче това, което направи току-що, щеше да схванеш какво искам да кажа. Ти не си обикновено момиче, Хелън. Опитваш се да се правиш на такава, но не си. Ти си като нея — каза той: гласът му заглъхна и се изгуби.

За хиляден път Хелън прокле майка си, която не помнеше, задето беше разбила любящото сърце на баща й. Как можеше някоя жена да напусне толкова добър човек, без дори да се сбогува? Дори без да остави една снимка за спомен.

— Печелиш! Не съм обикновена, специална съм — точно като всички останали — подметна закачливо Хелън, жадуваща да го разведри. Побутна го с хълбок, докато минаваше покрай него, за да изтика колелото си в гаража. — А сега, какво има за ядене? Умирам от глад, а тази седмица е твой ред да се бъхтиш в кухнята.

Все още без собствена кола, на следващата сутрин Хелън трябваше да потегли към училище с колелото. Обикновено в осем без четвърт навън беше хладно, дори малко мразовито, тъй като вятърът духаше откъм водата, но още щом се събуди, Хелън почувства горещия, влажен въздух, прилепнал към тялото й като мокро кожено палто. Беше изритала чаршафите си посред нощ, беше изхлузила с усилие тениската си, беше изпила цялата чаша с вода на нощното си шкафче и въпреки това се събуди изтощена от горещината. Времето беше много нетипично за острова и Хелън нямаше никакво желание да стане и да отиде на училище.

Въртеше бавно педалите в опит да избегне перспективата цял ден да мирише така, сякаш излиза от час по физическо. Обикновено не се потеше много, но тази сутрин се беше събудила толкова замаяна, че не помнеше дали си бе сложила дезодорант. Разпери лакти като криле на пиле, опитвайки се да се подуши, докато караше, и с облекчение долови уханието на плодове и пудра от някакъв дезодорант. Беше слабо, така че сигурно го бе сложила вчера, но трябваше да издържи до тренировката по бягане на пистата след училище. Което щеше да си е истинско чудо, но… о, добре де.

Докато се спускаше бавно по Сърфсайд Роуд, усети как косъмчетата около лицето и се измъкват от ластика, подухвани от вятъра, и прилепват към бузите и челото й. Пътят от къщата и до училище беше кратък, но във влажното време внимателно подредената й прическа за първия учебен ден вече се беше развалила безнадеждно, когато заключи изстрадалото си колело към стойката. Заключваше го само по навик, придобит от времето на туристическия сезон, а не защото някой от училището би благоволил да го отмъкне. Което беше добре, защото и заключалката й беше скапана.

Измъкна съсипаната си коса от ластика, прокара пръсти през най-ужасно оплетените кичури, и я върза отново, като този път се спря на скучна, ниска конска опашка. С примирена въздишка метна на едното си рамо чантата с учебници, а на другото — торбата със спортния екип. Наведе глава и прегърбена се отправи към входната врата.