Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

Преди около шест години, Новинарският магазин беше разширил дейността си и бе добавил „Сладкишите на Кейт“ в помещението отзад, и оттогава бизнесът беше потръгнал главоломно. Кейт Роджърс бе меко казано истински гений в печивата. Можеше от всичко да направи пай, кейк, голям, разтичащ се от тавата при печенето сладкиш, курабия или мъфин. Дори всеобщо ненавиждани зеленчуци като брюкселско зеле и броколи се поддаваха на хитрините на Кейт и се превръщаха в истински хит под формата на пълнеж за кроасани.

Все още в началото на трийсетте, Кейт беше изобретателна и интелигентна. Когато стана съдружник на Джери, тя преправи задното помещение на Новинарския магазин и го превърна в пристан за художниците и писателите на острова, съумявайки някак да го постигне, без да му придаде снобско излъчване. Кейт внимателно се постара всички любители на сладкишите и истинското кафе — от костюмарите до поетите, от обикновените граждани от работническата класа до корпоративните акули — да се чувстват удобно, докато седят на плота в заведението и четат вестник. Умееше да накара всички да се почувстват добре дошли. Хелън я обожаваше.

Когато Хелън дойде на работа на другия ден, Кейт се опитваше да прибере в склада доставка от брашно и захар. Гледката будеше истинско съчувствие.

— Лени! Слава богу, че подрани. Мислиш ли, че би могла да ми помогнеш…? — Кейт посочи почти двайсеткилограмовите чували.

— Хванах го. Не, не дърпай така, ще си сецнеш кръста — предупреди Хелън, като побърза да спре Кейт, която дърпаше безрезултатно чувала. — Защо Луис не направи това вместо теб? Не е ли на работа тази сутрин? — попита Хелън, имайки предвид един от другите работници в графика.

— Доставката пристигна, след като Луис си тръгна. Опитах се да изчакам докато дойдеш, но един клиент за малко не се спъна и трябваше поне да се престоря, че ще отместя проклетото нещо — каза Кейт.

— Ще се погрижа за брашното, ако ми приготвиш набързо нещичко за хапване — предложи Хелън ласкателно, като се наведе да вдигне чувала.

— Дадено — отвърна признателно Кейт и побърза да изчезне с усмивка. Хелън я изчака да обърне гръб, с лекота вдигна на рамо чувала с брашно, и бавно тръгна към работното помещение, където отвори чувала и изсипа брашното в по-малкия пластмасов контейнер, който Кейт използваше в кухнята. Докато Хелън прилежно подреждаше остатъка от доставката в склада, Кейт й наля студена розова лимонада, от онази, която Хелън обожаваше, от Франция — едно от многобройните места в чужбина, които си умираше да посети.

— Не ме притеснява това, че си толкова ненормално силна за толкова кльощав човек. Това, което всъщност ме вбесява — отбеляза Кейт, докато режеше на тънки резени череши и сирене, та Хелън да похапне — е, че никога не се задъхваш. Дори и в такава горещина.

— Задъхвам се — излъга Хелън.

— Въздишаш. Има голяма разлика.

— Просто имам по-големи бели дробове от теб.

— Но след като си по-висока, сигурно ти трябва повече кислород, нали?

Чукнаха се с чашите и отпиха от лимонадата си, обявявайки равен резултат. Кейт беше малко по-ниска и по-закръглена от Хелън, но това не я правеше ниска или дебела. Видеше ли Кейт, Хелън винаги се сещаше за думата пищна , която в нейните представи означаваше „сексапилна“ 3 3 Zaftig (нем.) — „приятно закръглен“. — Б.пр. . Никога не я използваше обаче, да не би Кейт да се засегне.

— Читателският клуб има ли сбирка тази вечер? — попита Хелън.

— Аха. Но се съмнявам, че на някого ще му се говори за Кундера 4 4 Милан Кундера — чешки писател. — Б.ред. — каза Кейт с хитра усмивка, като разклати кубчетата лед в чашата си.

— Защо? Има горещи клюки ли?

— Горещи, та чак вдигат пушек. Онова адски голямо семейство, дето току-що се премести на острова.

— Къщата в Сконсет? — попита Хелън. Когато Кейт кимна, тя завъртя очи.

— Охо! Значи си прекалено добра, за да се присъединиш към нас, останалите? — подкачи я Кейт, като духна кондензираната вода отстрани на чашата си към Хелън.

Хелън изписка престорено, а после трябваше да остави Кейт за миг, за да маркира покупките на няколко клиента. Щом приключи с плащанията, тя се върна и продължи разговора.

— Не. Просто не мисля, че е толкова странно голямо семейство да купи голям имот. Особено ако смятат да го обитават целогодишно. По-логично е, отколкото някоя богата стара двойка да купи лятна къща, която е толкова огромна, че се губят по пътя към пощенската кутия.