Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

Гретхен изсумтя раздразнено и опря юмрук на хълбока си.

— Сякаш ти пък не ревнуваш — беше първият отговор, който й хрумна.

— Разбира се, че ревнуваш почти толкова, колкото от Лени. Но не съвсем. — Хелън почувства как Клеър се обръща към нея да види реакцията й, но тя беше подпряла лакти на масата и бе хванала главата си, разтривайки слепоочията си.

— Лени? — каза Мат, като седна до нея. — Главата ли те боли? — Посегна да я докосне по рамото. Тя се изправи рязко, промърморвайки някакво извинение, и припряно се отдалечи.

Докато стигна до момичешката тоалетна, се почувства по-добре, но за всеки случай си наплиска лицето с малко студена вода. После си спомни, че тази сутрин си беше сложила спирала в опит да положи усилия за външността си. Погледна в огледалото очите си, заобиколени от кръгове като очите на миеща мечка, и избухна в смях. Това беше най-ужасният първи учебен ден в историята.

Някак успя да изкара последните три учебни часа, а когато най-сетне звънецът удари, с благодарност се запъти към момичешката съблекалня да се преоблече за тренировката по бягане.

Треньорката Тар изгаряше от ентусиазъм. Изнесе им смущаващо оптимистична реч за шансовете им да спечелят надбягванията тази година и им каза колко силно вярва в тях, както като атлетки, така и като млади жени. После се обърна към Хелън.

— Хамилтън. Тази година ще бягаш заедно с момчетата — заяви безцеремонно треньорката. Каза на всички да потеглят.

Хелън остана да седи за миг на пейката, обмисляйки вариантите, докато всички останали се изнизаха през вратата. Не искаше да прави голям въпрос от това, но бе потисната от мисълта, че се налага да прекрачи границата между половете. Мускулите в долната част на корема й започнаха да се присвиват спазматично.

— Върви да говориш с нея! Не и позволявай да те разиграва — заяви възмутено Клеър, докато треньорката си тръгваше.

Объркана и изплашена, че ще я заболи коремът, Хелън кимна и се изправи.

— Треньор Тар? Не може ли просто да го оставим както досега? — провикна се тя. Треньорката Тар спря и се обърна да я изслуша, но не изглеждаше доволна от ситуацията. — Искам да кажа, защо не мога просто да тренирам с останалите момичета? Защото все пак съм момиче — завърши неубедително Хелън.

— Решихме, че трябва да започнеш да се натоварваш повече — отвърна треньорката Тар със студен глас. Хелън винаги беше имала чувството, че треньорката не я харесва особено, а сега беше сигурна в това.

— Но аз не съм момче. Не е честно да ме карате да бягам през пресечена местност с тях — опита се да възрази Хелън, като сложи два пръста на мястото между пъпа и срамната си кост.

— Спазми? — попита треньорката Тар: в гласа й се промъкна съчувствена нотка. Хелън кимна и треньорката Тар продължи: — С треньор Брант забелязахме нещо интересно относно времената, които постигаш, Хелън. Независимо срещу кого се състезаваш, независимо колко бързи или бавни са противниците ти, винаги пристигаш втора или трета. Как е възможно това? Имаш ли отговор?

— Не. Не знам. Просто бягам. Опитвам се да направя най-доброто, което мога.

— Не, не се опитваш — заяви сурово треньорката. — А ако искаш стипендия, ще трябва да започнеш да печелиш състезания. Говорих с господин Хъргшимър… — Хелън изпъшка гласно, но треньорката Тар невъзмутимо продължи: — Училището е малко, Хамилтън, свикни с това. Господин Хъргшимър ми каза, че се надяваш на спортна стипендия, но ако искаш такава, ще трябва да си я заслужиш. Може би принуждаването да се мериш с момчетата ще те научи да приемаш таланта си насериозно.

Мисълта да изложи на показ бързината си имаше физически ефект върху Хелън. Толкова се страхуваше, че ще получи някакъв спазъм или болка в стомаха, че бе обзета от мини паническа атака. Забъбри неконтролируемо:

— Ще го направя, ще печеля състезания, само, моля ви, не ме принуждавайте да изпъквам по този начин — изрече умолително тя: думите се изсипаха забързано, докато задържаше дъха си, за да възпре болката.

Треньорката Тар беше агресивна и строга, но не беше жестока.

— Добре ли си? — попита разтревожено, като разтриваше Хелън между плешките. — Сложи си главата между краката.

— Добре съм, това е просто от нерви — обясни Хелън през стиснати зъби. След като си пое дъх, продължи: — Ако обещая твърдо да печеля повече състезания, ще ме оставите ли да бягам с момичетата?

Треньорката Тар се вгледа изучаващо в отчаяното лице на Хелън и кимна, леко разтърсена от факта, че беше станала свидетел на такава силна паническа атака. Остави Хелън да отиде на момичешката пътека за бягане, но я предупреди, че ще очаква победи. И то не само няколко.