Л. Смит - Началото

В далечината крясъците и стенанията продължаваха да изпълват въздуха, наситен с острата миризма на барут.

— Деймън. Деймън. — Повтарях името му, всеки път все по-настойчиво. Той вдигна очи и видях в тях сълзите, заплашващи да рукнат по лицето му. Не помнех брат ми да е плакал от смъртта на майка ни.

— Ще ти помогна да я спасиш. Зная, че я обичаш, ще ти помогна. — Продължих да го повтарям като някакво заклинание. Моля те , мислено му се помолих, като се вгледах в очите на Деймън. Последва миг на мълчание, а накрая Деймън ми кимна едва забележимо.

— Добре — промърмори дрезгаво, хвана ме за китката и ме повлече към края на гората.

— Трябва да действаме сега — заяви Деймън, когато стигнахме до редицата от дървета в края на гората, откъдето се ширваше полето. Земята в гората беше хлъзгава, покрита с мокри листа. Не се долавяше никакъв шум, дори от горските животни.

През последните няколко минути се опитвах отчаяно да измисля начин да спася Катрин. Но не можах. Единствената ни надежда беше да се присъединим към преследвачите, да се помолим за Пърл и Ана, а сетне да фокусираме усилията си върху освобождаването на Катрин. Разбира се, щеше да бъде невероятно опасно. Но нямаше друг начин.

— Добре — отвърнах с увереност, каквато всъщност не изпитвах. — Готов ли си? — Без да дочакам отговора му, поех забързано към края на гората, насочван от затихващите гневни викове. Виждах очертанията на нашето имение. Деймън се тътреше до мен. Внезапно видях как лумнаха силни пламъци от къщата за гости. Ахнах, но Деймън само ме изгледа кръвнишки.

Точно тогава чух силния вик на Джонатан Гилбърт:

— Намерих още един!

Прокраднах се по-близо до края на гората и отблизо видях как Джонатан блъсна в полицейския фургон Хенри, градския пияница, познат на всички от кръчмата. Ноа го държеше за едната ръка, а някакъв друг, непознат полицай, го бе уловил за другата. Намръщен Джонатан стискаше в ръка компаса си.

— Прободи го! — заповяда. Полицаят грабна байонета си и го заби в средата на гърдите на Хенри. Кръвта шурна, когато викът на Хенри разцепи нощта. После рухна на колене, с див блясък в очите, загледан само в щика, стърчащ от гръдта му. Обърнах се към Деймън. И двамата осъзнахме, че нямаме никакво време за губене. Деймън прехапа устни. Знаех, че и двамата сме заедно в тази битка на живот и смърт. Макар че често се случваше да действаме различно, когато ставаше дума за важни неща, мислехме по един и същ начин. Може би тъкмо това — умението, като братя, да се разбираме само с половин дума — щеше да спаси и нас, и Катрин.

— Вампири! — провикнах се от дълбините на гората.

— Открихме един! Помощ! — извика Деймън.

Ноа и другият полицай изоставиха Хенри и се втурнаха към нас с насочени напред байонети.

— Натам! — изрече Деймън задъхано и посочи навътре в гората, когато двамата полицаи го наближиха. — Там има някакъв мъж. Зърнахме само тъмна сянка, но той се опита да нападне брат ми. — И за да онагледи казаното от него, Деймън посочи засъхналата кръв от ключицата ми до врата ми. Изненадан, вдигнах ръка, за да напипам раната си. Бях забравил, че Катрин ме бе ухапала. Струваше ми се, че бе станало много отдавна.

Двамата полицаи се спогледаха и кимнаха рязко.

— Вие, момчетата, не би трябвало да сте тук без оръжие. Вървете да вземете от фургона — извика Ноа, преди да продължи навътре в гората.

— Добре — едва чуто промърмори Деймън. — Хайде, да тръгваме. И ако сега ме провалиш, ще те убия — добави той, като се отклони в посоката, водеща към фургона. Последвах го, тласкан изцяло от притока на адреналин в кръвта ми.

Скоро стигнахме до фургона, който се оказа без охрана. Отвътре се чуваха глухи стонове. Деймън изрита задната дъска на фургона и скочи на платформата. Последвах го, но си затулих устата, когато влязох вътре. От вътрешността на фургона се разнасяше остра, непоносима миризма — смесица от кръв, върбинка и дим. В ъглите се гърчеха тела, но вътре цареше непрогледен мрак, поради което бе невъзможно да различим къде бяха вампирите и къде хората, или комбинацията от двата варианта.

— Катрин! — прошепна Деймън, наведе се надолу и започна грубо да опипва телата, докато я търсеше.

— Стефан? — чу се слаб глас от ъгъла и аз трябваше да събера всичките си сили, за да не се втурна натам, да се изплюя в тази посока, да се втренча в онези злодейски очи и да й заявя, че се надявам да е получила точно това, което е заслужила. — Деймън? — Гласът пресекна.