Л. Смит - Началото

— Да, сър — отвърна Ноа и скочи на крака. Откачи друга бухалка от кука на стената и ми я подаде. Тогава чух някакъв пронизителен звук и се досетих, че шериф Форбс беше включил звънеца за аварийни случаи, закрепен отвън на сградата. Звънецът кънтеше неспирно.

— Мога да помогна. Моля? — избъбри Джеремая, уловил се с две ръце за решетките. Обаче Ноа поклати глава и на бегом напусна помещението. Тропотът на ботушите му силно отекна по дъските на пода. Последвах го, като отвън се спрях, докато наблюдавах как впряга припряно двата коня пред дългия фургон.

— Хайде! — провикна се Ноа нетърпеливо, с камшик в ръка.

Скочих на седалката до него и видях как замахна яростно с камшика, с което подкара конете в галоп с главоломна скорост надолу по хълма и оттам към града. Хората бяха изскочили пред домовете си до нощници и протриваха смаяно очи. Някои от тях ту, такси се заеха да впрягат конете си към фургоните и каретите.

— Нападение в имението Салваторе! — провикваше се Ноа отново и отново, докато гласът му почти пресипна. Знаех, че трябваше да помогна. Но не можех. Вместо това усетих как сърцето ми се сви, щом вятърът задуха право в лицето ми. Чух тропот на конски копита в далечината и видях как трескаво се отваряха врати и все повече от жителите на града в нощници грабваха като обезумели пушки, щикове и всякакви други оръжия, които можеха да намерят. Докато препускахме в галоп през града, зърнах затворената аптека. Дали Ана и Пърл бяха в дома си? Тогава трябваше да ги предупредя.

Не! Думата отекна тъй силно, все едно че баща ми я извика в ухото ми. Бях длъжен първо да се погрижа за себе си и за честта на фамилията Салваторе. Единствените, за които бях загрижен, си оставаха само баща ми и Деймън и ако нещо се бе случило с тях…

— Нападение в имението Салваторе! — извиках задъхано.

— Нападение в имението Салваторе! — повтори Ноа, а думите му отекнаха като камбанен зов. Вдигнах очи към небето. Луната приличаше на тънък сребрист сърп, а гъстите облаци напълно закриваха звездите. Но внезапно, както се носехме нагоре по хълма, видях Веритас осветен все едно беше утрин — огромна тълпа, може би имаше стотина души, размахвайки факли, и струпани на стъпалата пред верандата, огласяваха всичко наоколо с гневните си викове.

На верандата се беше изправил пастор Колинс и подканваше всички да се молят. Няколко души го гледаха в очите, коленичили за молитва. До него се беше изправила Хонория Фелс и крещеше нещо за демони и покаяние. Старият Робинсън размаха факлата си и заплаши, че ще изгори цялото имение.

— Стефан! — извика Хонория, когато скочих от капрата на фургона, преди конете да спрат. — Това е за да се предпазваш — обясни ми тя и подаде клонче от върбинка.

— Извинете ме — изрекох с дрезгав глас, като се заех да си пробивам път с лакти сред навалицата. Затичах се към къщата за гости и хукнах нагоре по стъпалата. Отвътре долетяха гневни гласове.

— Ще я взема със себе си! И ще заминем оттук, така че никога повече няма да ни видиш! — Беше гласът на Деймън, леко приглушен, но заплашителен като надигаща се буря.

— Неблагодарник! — ревна баща ни и чух някакъв страховит трясък. Втурнах се нагоре по стъпалата и видях Деймън, паднал в коридора, с кръв по слепоочието си. Вратата се беше счупила при падането на Деймън.

— Деймън! — изкрещях и паднах на колене до брат си. Той се опита да се изправи на крака. Изтръпнах, като видях кръвта, стичаща се от слепоочието му. Когато се извърна към мен, очите му гневно проблеснаха.

Баща ни се изправи до нас с кол в ръка.

— Благодаря ти, Стефан, че доведе шерифа. Постъпи правилно. За разлика от брат си. — Баща ни посегна към него и аз ахнах, очаквайки пак да го удари. Но вместо това той само протегна ръка на брат ми. — Хайде, Деймън, ставай.

Деймън отблъсна подадената му ръка. Сам се надигна и изтри кръвта от главата си с опакото на ръката си.

— Деймън, изслушай ме — продължи баща ни, без да обръща внимание на неприкритата омраза, изписана по лицето на Деймън. — Ти си омагьосан от демон… от онази Катрин . Но сега тя ще изчезне и ти ще се завърнеш в лоното на правата вяра. Аз проявих милост към теб, но тези хора… — Махна с ръка към прозореца, под който се беше струпала разгневена тълпа.

— Тогава ме остави да ме убият — изсъска Деймън, преди да изскочи като побеснял през вратата. На излизане ме блъсна силно с рамо и в следващия миг се понесе надолу по стъпалата.

От вътрешността на стаята долетя агонизиращ писък.