Л. Смит - Началото

— Не е необходимо — процеди госпожа Картрайт ледено и бръкна в ръкава си, за да извади носната си кърпичка.

Катрин стисна ръката на госпожа Картрайт. Госпожа Картрайт сведе очи надолу, а по лицето й се изписа безкрайна изненада. Мен ме обля студена вълна. Изпълнен с опасения, едва се сдържах да не се изпреча между двете жени, за да защитя любимата си от гнева на госпожа Картрайт.

Но тогава Катрин се усмихна и, колкото и да бе смайващо, двамата Картрайт също й се усмихнаха.

— Господин и госпожо Картрайт, безкрайно съжалявам за вашата загуба — изрече Катрин топло, без да откъсва поглед от тях. — Изгубих родителите си при обсадата на Атланта и зная колко е тежко. Не познавах Розалин много добре, но съм сигурна, че тя никога няма да бъде забравена.

Госпожа Картрайт, с насълзени очи, издуха шумно носа си.

— Благодаря ти, скъпа — продума почтително.

Господин Картрайт потупа съпругата си по гърба.

— Да, и аз ви благодаря. — Извърна се към мен. Съчувствие бе заменило господстващото само до преди няколко мига презрение. — И ви моля да се грижите за Стефан. Зная колко страда той.

Катрин се усмихна, когато двойката се присъедини към тълпата.

Аз зяпнах от удивление.

— Омагьоса ли ги? — попитах я и само от тази дума в устата ми загорча.

— Не! — Катрин притисна длан към сърцето си. — Това беше само добрата стара вежливост. А сега да танцуваме — подкани ме, като ме повлече към голямата бална зала. За щастие дансингът бе препълнен с танцуващи двойки, така че бе почти невъзможно да се разпознаят конкретните личности. От тавана висяха гирлянди с цветя, а мраморният под бе излъскан до блясък. Въздухът беше сгорещен и се дишаше трудно, напоен с мириса на стотици съперничещи си парфюми.

Отпуснах ръка върху рамото на Катрин и се опитах да се успокоя в завладяващия ритъм на валса. Но си оставах напрегнат. Разговорът с двамата Картрайт ме разстрои, чувствах се гузен, задето не почитах достатъчно паметта на Розалин. Дори и към Деймън имах угризения. Не постъпих ли непочтено с него, като не му казах, че ще бъда на бала с Катрин? И дали не бе греховно да се радвам толкова много на продължителното му отсъствие от имението?

Оркестърът престана да свири и всички жени пооправиха роклите си, преди отново да хванат под ръка кавалерите си. Насочих се към масата с освежителни напитки в ъгъла.

— Добре ли си, Стефан? — попита ме Катрин. Челото й, което толкова много харесвах, се сбърчи от тревога, като тръгна с мен.

Кимнах, но не се спрях.

— Просто ожаднях — излъгах.

— И аз съм жадна. — Катрин се спря зад мен, докато изчакваше да гребна с черпака от тъмночервения пунш в кристалната купа.

Подадох й чашата и я наблюдавах докато отпиваше голяма глътка, питайки се дали изглежда по този начин, когато пиеше кръв. След като остави чашата си на масата, около устните й останаха едва забележими следи от червената течност. Не успях да се сдържа. С показалеца си избърсах капчиците по чувствената им извивка. После изсмуках капчиците от пръста си. Имаха сладък, но силно въздействащ вкус.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита ме Катрин.

— Безпокоя се за Деймън — признах й, като налях и на себе си чаша пунш.

— Но защо? — учуди се Катрин и по лицето й се изписа съвсем искрено объркване.

— Заради теб — отвърнах.

Катрин взе чашата от мен и ме поведе настрани от масата с напитките.

— Той ми е като брат — заговори тя, като разтри веждите ми с леденостудените си пръсти. — А аз съм за него като по-малка сестра. И ти го знаеш.

— Но през всичките онези дни, когато бях болен? Когато двамата бяхте все заедно? Изглеждаше сякаш…

— Сякаш съм имала нужда от приятел — заяви Катрин твърдо. — Деймън обича да флиртува. Той не желае да се обвързва, нито пък аз искам да се обвързвам с него. Ти си моята любов, а Деймън е моят брат.

Около нас двойките се въртяха вихрено в полумрака, понесени на вълните на музиката, а понякога се смееха весело на някакви свои шеги, напълно нехаещи за света. Те също навярно се тревожеха за нападенията, за войната, за царящата наоколо мъка, но при все това се смееха и танцуваха. Защо и аз не можех да съм като тях? Защо винаги трябваше да се съмнявам в себе си? Погледнах към Катрин. Една тъмна къдрица се бе измъкнала от вдигната нагоре коса и аз я затъкнах зад ухото й, наслаждавайки се на копринената мекота между пръстите ми. Обзе ме копнеж и докато се взирах в тъмнокафявите й очи, всички чувства на вина и притеснения изчезнаха.