Л. Смит - Началото

— Добре, Стефан — поде Пърл, като подпря брадичката на фините си, дълги пръсти и се втренчи в мен. — Преди всичко искам да помниш, че ние с Ана сме твои съседи и твои приятели. Можеш ли да го запомниш?

Кимнах безмълвно, хипнотизиран от втренчения й поглед. Тогава Пърл се подсмихна леко.

— Добре — въздъхна.

Още веднъж кимнах мълчаливо, прекалено зашеметен, за да мога да разсъждавам, така че я оставих само тя да говори.

— Веднага след войната се преселихме да живеем в Южна Каролина — поде жената.

— След войната? — попитах, преди да се досетя за какво ми говореше тя.

Ана се закиска, а леката усмивка изчезна от лицето на Пърл.

— Войната за независимост — обясни ми Пърл накратко и аз кимнах смутено. — Бяхме щастливи по време на войната. Всички бяхме в безопасност, здрави, цялото ни семейство бе заедно. — Гласът й заседна в гърлото и тя затвори за миг очи, преди да продължи. — Съпругът ми държеше малка аптека, когато градът бе залят от епидемия от туберкулоза. Всички бяха засегнати — съпругът ми, двамата ми сина, малката ми дъщеричка. Измряха само за една седмица.

Кимнах отново, макар че не знаех какво да кажа. Пък и какво можех да кажа за нещо, което се е случило толкова отдавна?

— И тогава и Ана започна да кашля. Знаех, че не бих могла да изгубя и нея. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, но освен това — Пърл поклати глава, унесена в горчивите спомени от миналото си, — знаех, че и душата ми и духът ми ще се прекършат. И точно тогава срещнах Катрин.

Погледна към Катрин. Тя изглеждаше толкова млада, толкова невинна. Отвърнах очи, преди да обърне лицето си към мен.

— Катрин беше различна — продължи Пърл. — Тя се бе появила мистериозно в нашия град, нямаше никакви роднини, но веднага се вписа в нашето общество.

Кимнах, докато се замислих кой тогава е бил убит при пожара в Атланта, заради което Катрин се бе преместила в Мистик Фолс. Но не попитах нищо, а само чаках Пърл да свърши разказа си.

Тя се изкашля и отново заговори.

— Все пак имаше нещо около нея, което не беше обичайно. Всички дами, включително и аз, оживено го обсъждахме. Разбира се, беше красавица, но имаше и още нещо. Нещо от някакъв друг свят. Някои я наричаха ангел. Тя никога не боледуваше, нито през студените месеци, нито по-късно, когато туберкулозата започна да върлува в града. Освен това отказваше да се докосва до някои от билките в аптеката. Чарлстън е малък град. Хората там се познават много добре и непрекъснато клюкарстват един за друг.

Пърл се пресегна към ръката на дъщеря си.

— Ана щеше да умре — продължи Пърл. — Това ми каза лекарят. Отчаяно се нуждаех от чудодеен лек, толкова бях сломена от мъка и безнадеждност. Оказа се, че аз, която дотогава се бях занимавала само с медицина, не можех да помогна на дъщеря си да оживее. — Пърл тръсна възмутено глава.

— И какво се случи? — попитах.

— Един ден попитах Катрин дали знае нещо, което да ни помогне. И още щом я попитах, разбрах, че тя разполага с вълшебно средство. Нещо се промени в очите й. Но остана мълчалива за няколко минути, преди да ми отговори, и тогава…

— През една от следващите вечери Пърл доведе Ана в стаята ми — прекъсна я Катрин.

— Тя ме спаси — тихо добави Ана. — Спаси и мама.

— Ето как се озовахме тук. Не можехме да останем завинаги в Чарлстън и никога да не остареем — обясни Пърл. — Разбира се, много скоро ще се наложи отново да се преместим. Такъв е животът ни. Ние сме като цигани катунари, които се местят между Чарлстън и Атланта и всички градове наоколо. А ето че сега трябва да се справим с друга война. Когато си свидетел на толкова много исторически събития, се убеждаваш, че някои неща никога не се променят — завърши Пърл и се усмихна горчиво. — Но има и по-лоши начини за прекарване на времето.

— На мен тук ми харесва — призна Ана. — Ето защо съм така уплашена, че ще бъдем прогонени. — Изрече последните думи като шепот и нещо в интонацията й ме изпълни с тъга.

Замислих се за срещата, на която присъствах днес следобед. Ако баща ми продължи да следва избрания от него път, те няма да бъдат прогонени, а ще бъдат изгорени.

— Ами нападенията? — попитах накрая. Този въпрос не ми даваше спокойствие, след като изслушах признанието на Катрин. Защото, ако не го е направила тя, тогава кой?

Пърл поклати глава.

— Не забравяй, че ние сме твои съседи и приятели. Не бяхме ние. Никога не бихме направили нещо подобно.

— Никога — повтори Ана като папагал и поклати глава боязливо, сякаш тя бе обвиняема.