Л. Смит - Началото

Двамата войници тутакси сведоха надолу дулата на пушките си и ни отдадоха чест.

— Прощавай, че те спрях така, войнико. Готвим се за битка, пък и хората ни мрат като мухи, преди да са стигнали до бойното поле — заговори по-високият войник и пристъпи напред, за да потупа Джейк по гривата.

— Да, и то не само от тиф — добави вторият, по-нисък, с мустаци, очевидно зарадван, че може да сподели това сведение с нас.

— Убити ли са? — попита Деймън кратко.

— Откъде знаеш? — попита първият войник и погали приклада на пушката си. Сведох поглед към земята, неуверен какво да направя. Притесняваше ме предчувствието, че Деймън нагазва в опасни води, но не знаех как да го предотвратя.

— Двамата с брат ми идваме от Мистик Фолс — обясни Деймън и вдигна ръка, за да посочи посоката, от която бяхме дошли. — Това е съседният град, оттатък гората. И при нас станаха някои убийства. Хората разправят, че са някакви диви животни.

— Едва ли, освен ако не са диви животни, които разкъсват само гърлата на жертвите си и оставят телата им непокътнати — вметна мустакатият войник и тесните му очички припряно зашариха между мен и брат ми.

— Хм — промърмори Деймън. Прозвуча като напълно незаинтересован. После промени темата: — Тази вечер ще има ли добри игри на покер?

— Ей там, на поляната до дъбовете — посочи му по-дребният войник.

— Тогава лека вечер. Благодаря ти за помощта — рече Деймън с престорена учтивост. Продължихме в показаната от войника посока, докато Деймън не спря рязко пред малобройна група войници, скупчени около огъня, заети с игра на карти.

— Здравейте! Войник Деймън Салваторе, в отпуск от войската на генерал Грум — рапортува уверено брат ми, като скочи от коня и огледа осветените от огъня лица. — А това е брат ми Стефан. Може ли да се присъединим?

Един червенокос войник погледна към съседа си — по-възрастен военен с бащински вид с превързана ръка, който повдигна рамене и ни даде знак да се настаним върху един от дънерите около огъня.

— Не виждам защо не.

Като седнахме и получихме раздадените карти, адреналинът във вените ми се покачи. Моята ръка се оказа добра: две аса и един поп. Незабавно измъкнах от джоба си някакви изпомачкани банкноти и влязох в играта с първия си залог. Ако спечеля, мислено се зарекох, тогава всичко между мен и Катрин ще бъде наред. Ако обаче изгубя, то тогава… ами, не ми се мислеше за това.

— Залагам всичко — заявих уверено.

След като играта приключи, не се изненадах, че се оказах победителят в това раздаване. Усмихнах се, като притеглих към себе си купа с парите и се заех внимателно да ги тъпча по джобовете си — усмивка на облекчение, защото най-сетне се почувствах уверен в любовта си към Катрин. Представях си как ще ми прошепне: Стефан Умника или може би: Стефан Спасителя . Или просто ще се засмее, ще покаже белите си зъби и ще ми позволи да я грабна на ръце и да се завъртя с нея в стаята…

След това изиграхме още няколко ръце, при които изгубих парите, които бях спечелил, но това никак не ме разтревожи. Първото раздаване беше решаващото изпитание, така че сега на сърцето и на ума ми беше олекнало.

— За какво си мислиш? — попита ме Деймън, като измъкна от джоба си плоско шише. Подаде ми го и аз отпих една солидна глътка.

Уискито изгори гърлото ми, но исках да пия още. И без това сякаш никой от другите войници не настояваше да продължаваме играта. И петимата войници, с които седнахме да играем, дъвчеха тютюн, пиеха уиски и се увлякоха в разговори за любимите си жени и за това кога ще се приберат по домовете си.

— Хайде, братле, можеш да ми кажеш — подкани ме Деймън. Взе шишето от мен, отпи от него, после пак ми го подаде.

Отпих следващата глътка, този път по-дълбока, след което се спрях. Трябваше ли да му кажа? В края на краищата нали беше мой брат ?

— Ами мислех си колко различна е Катрин от всички други момичета, които съм познавал… — започнах леко уклончиво. Знаех, че нагазвам в опасна територия, но част от мен умираше да разбере дали Деймън също знаеше тайната на Катрин. Отпих още една глътка от уискито и се закашлях.

— И с какво е толкова различна? — попита брат ми и лека усмивка заигра на устните му.

— Е, искам да кажа, че тя не е… — заговорих, но изведнъж изтрезнях и трескаво се зачудих как да се измъкна от необходимостта да му отговоря. — Просто исках да кажа, че забелязах, че тя е…

— Вампир? — прекъсна ме Деймън.

Дъхът ми заседна в гърлото. Примигнах смаяно и се заозъртах нервно на всички посоки. Мъжете продължаваха да пият, да се смеят, да си припомнят победите.