Л. Смит - Началото

Не бях сигурен дали свежият въздух или цветята на Емили ме успокоиха, но през тази нощ спах много добре. На следващата сутрин се събудих от ярката слънчева светлина и, за пръв път от смъртта на Розалин, не изпих лечебната отвара, която Корделия беше оставила на нощното ми шкафче. От кухнята се разнесе миризма на канела и яйца. Чух пръхтенето на конете, докато Алфред ги впрягаше пред конюшнята. За миг изтръпнах от мисълта, че отново мога да бъда щастлив.

— Стефан! — прогърмя гласът на баща ми зад вратата на стаята ми. Три пъти почука на нея с дръжката на камшика си за езда. Мигом си припомних какво се бе случило през миналата седмица и безпокойството ми отново се пробуди.

Нищо не му отговорих. Надявах се просто да си тръгне. Вместо това той отвори вратата. Беше облечен с брича си за езда, с черния си камшик в ръка, с усмивка на лице и стръкче виолетово цвете, затъкнато в ревера му. Не ми беше красиво, нито благоуханно. Всъщност приличаше на някоя от билките, които Корделия береше покрай бараките на прислужниците.

— Ще излезем да пояздим — обяви баща ми, като разтвори със замах дървените капаци на прозорците. Закрих очите си с ръка заради ярката слънчева светлина. Как можеше светът навън да е толкова заслепяващ. — Тази стая се нуждае от проветряване и почистване, а ти, момчето ми, се нуждаеш от повече слънце.

— Но аз трябва да се занимавам с учението си — промърморих и вяло протегнах ръка към томчето с „Макбет“, отворено върху бюрото.

Баща ми грабна книгата и решително я затвори.

— Трябва да поговоря с теб и Деймън, но далече от всякакви любопитни уши. — Огледа подозрително стаята. Проследих погледа му, но не видях нищо, освен купчината от мръсни чинии, които Корделия още не бе успяла да прибере.

Точно тогава, като по поръчка, Деймън влезе при нас, облечен с брича си с цвят на горчица, наметнал сивото си палто от армията на Конфедерацията.

— Татко! — Деймън учудено завъртя очи. — Само не казвай, че отново си се захванал с онези глупости за демоните.

— Не са глупости! — изрева баща ни. — Стефан, ще се видя с теб и с брат ти навън, пред конюшнята. — Завъртя се на пети и изскочи в коридора. Деймън само поклати глава, сетне го последва, оставяйки ме да се облека.

Избрах костюма си за езда — сива жилетка и кафяв брич — и въздъхнах, защото не бях сигурен дали ще имам сили както за ездата, така и да издържа на поредните спорове между баща ми и брат ми. Като отворих вратата, заварих Деймън да ме чака, седнал на най-долното стъпало на витата стълба.

— Вече по-добре ли се чувстваш, братко? — попита ме Деймън, докато излизахме и прекосявахме моравата.

Кимнах, макар че с крайчеца на окото си зърнах за миг мястото под върбата, където бях открил тялото на Розалин. Тревата беше висока и яркозелена. Катерички се катереха по чепатия ствол на дървото. Наоколо чуруликаха врабчета, а сведените клони на плачещата върба бяха потънали в буйна зеленина и пълни с обещание. Нямаше никакви признаци за нещо нередно.

Въздъхнах с облекчение, когато стигнахме до конюшнята, където вдъхнах познатата, приятна миризма на добре смазана кожа и дървени трици.

— Здравей, момичето ми — прошепнах в кадифеното ухо на Мезаноте. От признателност тя радостно изцвили. Гривата й изглеждаше копринено гладка, още по-изгладена от последния път, когато я бях сресал. — Съжалявам, че не съм идвал да те видя, но брат ми май се е погрижил за теб.

— Всъщност Катрин се погрижи кобилата ти да блести така. Което се отрази доста зле на нейните коне. — Деймън се усмихна закачливо, като с брадичката си ми посочи двете черни кобили в ъгъла на конюшнята. Те наистина леко потропваха с копита, свели унило очи към земята, сякаш искаха да покажат колко сурово са били пренебрегнати и колко са самотни.

— Явно прекарваш доста време с Катрин — промълвих накрая. Не беше въпрос, а заключение. Разбира се, че е бил с нея. Деймън винаги се оправяше дяволски лесно с жените. Знаех, че познаваше жените, особено след първата му година в армията на Конфедерацията. Беше ми разказвали какви ли не истории за някои от жените, с които се бе запознал в градове като Атланта и Лексингтън, от които се изчервявах. Дали познаваше и Катрин?

— Да, така е — потвърди Деймън и преметна крак върху седлото на коня си Джейк. Но не се впусна в повече обяснения.

— Готови ли сте, момчета? — провикна се баща ни, докато конят му нетърпеливо потропваше на място. Кимнах и потеглих след баща ни и Деймън към моста Уикъри, намиращ се в другия край на имението.