Л. Смит - Началото

Вървях със сведен поглед, докато следвах баща ми и Деймън към каретата. Татко седна отпред до Алфред, а брат ми се настани отзад до мен.

— Как си, братко? — попита Деймън, извисявайки глас над познатото потропване на копитата на Дюк и Джейк надолу по пътя към Уилоу Крийк.

— Не много добре — отвърнах сковано. На гърлото ми бе заседнала огромна буца.

Деймън отпусна ръка върху рамото ми. Свраките кряскаха, пчелите жужаха, а слънцето къпеше дърветата в златистото си сияние. В каретата миришеше на джинджифил и усетих как стомахът ми се преобърна. Беше уханието на вината, задето желаех жена, която никога нямаше да бъде — не можеше да бъде — моя съпруга.

— Първата смърт, с която се сблъскаш, те променя завинаги — заяви накрая Деймън, когато каретата спря пред облицованата с бели дъски сграда на църквата. Камбаните звъняха и никой в града не работеше. — Но може промяната да е за добро.

— Може би — смотолевих, докато слизах от каретата. Ала не виждах как.

Стигнахме до вратата тъкмо когато доктор Джанис влизаше накуцвайки в църквата, с бастун в едната ръка и манерка с уиски в другата. Пърл и Ана седяха една до друга, а Джонатан Гилбърт се бе настанил зад тях, подпрял лакти на облегалката на пейката на Пърл, само на сантиметри от раменете й.

Шериф Форбс беше на обичайното си място на втората пейка и гледаше кръвнишки към групичката жени с начервени устни и попрекалили с ружа, дошли да отдадат почит. Алис, барманката, бе застанала в края на групичката им и си вееше с копринено ветрило.

Калвин Бейли, органистът, свиреше адаптация на „Реквием“ от Моцарт, но доста фалшиво. На предната редица господин Картрайт се взираше право пред себе си, докато госпожа Картрайт хлипаше и от време на време издухваше носа си в носната кърпичка. Най-отпред беше поставен затвореният дъбов ковчег, покрит с цветя. Приближих безмълвно до ковчега и коленичих.

— Съжалявам — прошепнах и докоснах ковчега, студен и твърд под ръката ми. В съзнанието ми изскочиха неканените образи на моята годеница: Розалин, как се киска щастливо за новото си куче, как обсъжда със светнали очи подробностите около сватбата ни, как ме целува тайно по бузата в края на посещението ми, рискувайки да си навлече негодуванието на прислужницата си. Отдръпнах ръка от полираната повърхност и сключих двете си ръце като в молитва. — Надявам се, че двете с Пени сте се намерили на небето. — Наведох се и плъзнах поглед по ковчега. Исках тя да знае, където и да се намираше сега, че щях да се науча да я обичам. — Сбогом.

Обърнах се, за да се върна на мястото си и изведнъж се заковах. Точно зад мен беше Катрин. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля, която изпъкваше сред морето от черни одеяния, които запълваха пейките.

— Съжалявам за загубата ти — промълви и докосна ръката ми. Трепнах и бързо се отдръпнах. Как смееше да ме докосва толкова фамилиарно на публично място? Нима не осъзнаваше , че ако не се бях занасял с нея по време на барбекюто, тази трагедия може би никога нямаше да се случи?

В тъмните й очи се мярна загриженост.

— Зная колко ти е трудно — отрони. — Моля те, искам да знаеш, че съм насреща, ако се нуждаеш от нещо.

Тутакси ме връхлетя вълна на вина, задето предположих, че поведението й изразява нещо различно от обикновено съчувствие. В крайна сметка родителите й бяха умрели. Тя беше едно младо момиче, което предлагаше подкрепата си. Изглеждаше толкова тъжна, че за един безумен миг се изкуших да я прегърна и утеша.

— Благодаря — прошепнах, поех дълбоко дъх и продължих към нашата пейка. Седнах до Деймън, чиито ръце бяха набожно скръстени върху Библията. Забелязах, че очите му блеснаха, когато Катрин коленичи за кратко пред ковчега. Проследих погледа му и забелязах как няколко къдрици бяха изскочили изпод шапката й и се бяха увили около богато украсената закопчалка на медальона й със синята камея.

След няколко минути „Реквиемът“ свърши и пастор Колинс се изкачи на амвона.

— Събрали сме се тук, за да почетем един живот, прекъснат толкова рано. Дяволът се е притаил сред нас, но ние не само оплакваме тази смърт, ала също така черпим от нея сили… — продължи с напевния си глас.

Погледнах скришом през пътеката към Катрин. Прислужницата й Емили седеше от едната й страна, а Пърл от другата. Ръцете на Катрин бяха сплетени като за молитва. Извърна се леко, все едно искаше да ме погледне. Насилих се да отклоня поглед, преди очите ни да се срещнат. Не можех да обидя Розалин като мисля за Катрин.