Л. Смит - Началото

— Стефан, искаш ли да пийнеш чаша уиски с мен? — подвикна ми Робърт от импровизирания бар на предната веранда. Съдейки по изкривената му усмивка, той вече беше пиян.

Тикна в ръката ми запотена чаша и наклони своята към нея.

— Много скоро из имението ще топуркат младите потомци на рода Салваторе. Можеш ли да си представиш? — Направи широк жест с ръце, за да покаже с колко голямо място ще разполага въображаемото ми семейство.

На свой ред аз въртях нещастно чашата си в ръце, неспособен да си представя картината.

— Е, ти направи баща си най-щастливият мъж на земята. А и Розалин е голяма щастливка — додаде Робърт. Чукна още веднъж чашата си в моята и се отдалечи, за да поговори с надзирателя на семейство Локуд.

Въздъхнах и се отпуснах на двойната люлка на верандата, а погледът ми обходи веселата тълпа наоколо.

Знаех, че би трябвало да съм щастлив. Знаех, че татко искаше най-доброто за мен. Знаех, че Розалин е добро и мило момиче.

Тогава защо годежът ми се струваше като смъртна присъда?

На поляната хората се хранеха, смееха се и танцуваха, а импровизираният оркестър, състоящ се от Етан Гифън, Брайън Уолш и Матю Хартнът — все мои приятели още от детство — свиреше своя версия на „Бони Блу флаг“. Небето беше безоблачно синьо и времето бе меко и приятно, усещаше се съвсем лек хлад във въздуха, колкото да напомни, че все пак е есен. В далечината се чуваха веселите писъци на децата, които се люлееха на портата. Да съм сред подобно веселие — при това цялото в моя чест — и да не се чувствам щастлив, караше ударите на сърцето ми да отекват тежко и глухо в гърдите ми.

Изправих се и влязох вътре. Запътих се към кабинета на татко. Затворих вратата зад себе си и въздъхнах облекчено. През тежките брокатени завеси се процеждаше съвсем слаба светлина. Стаята бе хладна, изпълнена с мириса на кожа и стари книги. Извадих тънкото томче със сонетите на Шекспир и го отгърнах на любимата ми поема. Шекспир ми действаше успокоително, думите внасяха покой в душата ми, напомняха ми, че на този свят съществуват любов и красота. Може би щеше да ми бъде достатъчно да ги усетя само чрез изкуството.

Разположих се в дълбокото кожено кресло на татко в ъгъла и запрелиствах разсеяно тънките страници. Не съм сигурен колко дълго съм стоял така, понесен на вълните на прекрасния език на поета, но колкото повече четях, толкова по-спокоен се чувствах.

— Какво четеш?

Гласът ме сепна, томчето се изплъзна от скута ми и тупна на пода.

Катрин стоеше на прага на кабинета, облечена в семпла бяла рокля, която подчертаваше чувствените извивки на тялото й. Всички жени на празненството носеха широки кринолини с цели метри муселин, скрили телата си под слоевете плат. Ала Катрин не изглеждаше никак засрамена от разголените си бели рамене. От благоприличие отвърнах смутено поглед.

— Защо не си на партито? — попитах я, като се наведох да вдигна книгата.

Катрин пристъпи към мен.

— А защо ти не си на партито? Не си ли почетният гост? — Кацна на страничната облегалка на креслото ми.

— Чела ли си Шекспир? — Посочих към отворената книга в скута си. Беше несръчен опит да сменя темата на разговора; още не бях срещал момиче, запознато с творбите му. Дори вчера Розалин ми призна, че през последните три години не била прочела нито една книга, откакто се дипломирала от девическото училище. А и тогава последната книга, която прочела, била как да бъде прилежна и предана южняшка съпруга.

— Шекспир — повтори Катрин, разделяйки думата на три срички. Имаше странен акцент, какъвто не бях чувал от други жители на Атланта. Залюля краката си напред-назад и аз забелязах, че не носи чорапи. С усилие откъснах погледа си.

— Дали да те сравня с летен ден 2 2 Сонет 18. Преводът е на Валери Петров. — Бел.прев. … — започна да рецитира тя.

Погледнах я смаяно.

— Ти по си мил от него, по-умерен — продължих стиха. Сърцето ми препускаше лудешки в гърдите, а мозъкът ми бе размекнат като меласа, създавайки у мен необикновено усещане, което ме караше да се чувствам сякаш сънувам.

Катрин дръпна рязко книгата от скута ми и я затвори шумно.

— Не — отвърна твърдо.

— Но това е следващият стих — настоях, раздразнен, че сменя правилата на играта, която си мислех, че разбирам.

— Това е следващият стих на господин Шекспир. Но аз просто ти зададох въпрос. Трябва ли да те сравня с летен ден? Заслужавате ли подобно сравнение, господин Салваторе? Или ви е нужна книга, за да решите? — попита Катрин с усмивка, като държеше томчето на разстояние.