Л. Смит - Началото

Деймън се втренчи в мен. Осъзнавах колко нещастен изглеждам в този миг.

— Развесели се, братко — рече той. — Нощта едва започва, а аз черпя.

Но едва ли имаше достатъчно уиски в цяла Вирджиния, което да ме накара да обикна Розалин… или да забравя за Катрин.

Времето не се промени до тържествената вечеря в чест на годежа ми няколко дни по-късно и в пет часа следобед същият ден въздухът бе горещ и влажен. Чух в кухнята слугите да си говорят, че странната, застинала жега, е резултат от демонските убийства на животни. Обаче слуховете за демоните не попречи на хората от цялата околност да се стекат в Грейндж Хол за празненството в чест на Конфедерацията. Каретите стигаха отвъд каменната алея за екипажи и явно нищо не можеше да спре яростните атаки на техните пътници, напиращи да влязат във внушителната каменна сграда.

— Стефан Салваторе? — чух един глас, когато слязох от каретата след баща ми.

Когато краката ми стъпиха в прахта, вдигнах глава. Видях Елън Емерсон и дъщеря й Дейзи да вървят хванати под ръка, следвани от две прислужници. Стотици фенери осветяваха редицата от карети, извиваща се пред каменните стълби, водещи към белите дървени врати. Отвътре долитаха звуците на валса.

— Госпожо Емерсон. Дейзи. — Поклоних се дълбоко. Дейзи ме бе намразила още като деца, когато Деймън ме бе подкокоросал да я бутна във водата на Уилоу Крийк.

— О, това май са прелестните дами Емерсон. — Баща ми също се поклони. — Благодаря и на двете, че сте почели с присъствието си нашата малка вечеря. Хубаво е да видиш почти целия град. Сега повече от всякога трябва да сме сплотени — додаде, докато погледът му срещна този на Елън Емерсон.

— Стефан — промълви Дейзи, кимна и пое протегнатата ми ръка.

— Дейзи. С всеки изминал ден изглеждаш все по-красива. Можеш ли да простиш на един джентълмен за прегрешенията му в младостта?

Тя ме изгледа кръвнишки. Въздъхнах. В Мистик Фолс нямаше никакви мистерии или интриги. Тук всички се познаваха. След като двамата с Розалин щяхме да бъдем съпруг и съпруга, нашите деца щяха да играят с децата на Дейзи. Щяха да водят същите разговори, да си разказват същите шеги, да водят същите битки. Това беше един вечен кръговрат.

— Елън, ще ми окажеш ли честта да те придружа вътре? — попита баща ми, нетърпелив да разбере дали залата е украсена според изричните му разпореждания. Майката на Дейзи кимна и ни остави под бдителния поглед на прислужницата.

— Чух, че Деймън се е върнал. Как е той? — най-сетне благоволи да ми проговори Дейзи.

— Госпожице Дейзи, по-добре да влезем вътре и да намерим майка ви — намеси се прислужницата и задърпа подопечната си към широките двойни врати на Грейндж Хол.

— Нямам търпение да видя Деймън. Предай му го! — извика през рамо младата госпожица.

Въздъхнах и пристъпих в залата. Разположен между града и имението, Грейндж някога е бил място за срещи на местните земевладелци, но сега се бе превърнал в импровизиран арсенал. Стените на залата бяха покрити с бръшлян, глициния и знамената на Конфедерацията. Върху малката платформа в ъгъла оркестърът свиреше жизнерадостна интерпретация на „Бони Блу флаг“ 1 1 Бяла звезда на син фон става неофициалното знаме на Конфедерацията по време на Гражданската война и вдъхновява създаването на песента „The Bonnie Blue Flag“, пята от войниците на Юга. — Бел.прев. и поне петдесетина двойки се носеха по дансинга с чаши с пунш в ръце. Очевидно баща ми не беше пестил средства и беше ясно, че това е нещо повече от обикновена вечеря в чест на нашите войски.

С натежало сърце се запътих към масите с пунш.

Не бях изминал повече от пет крачки, когато някаква ръка ме потупа по гърба. Приготвих се за скованата усмивка, с която посрещах неловките поздравления, които вече ми отправяха. Каква полза да организираш тържествена вечеря, за да обявиш нещо, което очевидно вече всички знаят, помислих си кисело.

Извърнах се и се озовах лице в лице с господин Картрайт. Тутакси изобразих нещо, което се надявах да прилича на вълнение.

— Стефан, момчето ми! И това ако не е почетният гост на вечерта! — възкликна господин Картрайт, предлагайки ми чаша с уиски.

— Сър, благодаря ви, че ми позволихте удоволствието да се насладя на компанията на дъщеря ви — избъбрих машинално, отпивайки най-малката глътка, на която бях способен. На сутринта след вечерта, прекарана с Деймън в кръчмата, се бях събудил с ужасно главоболие. Останах в леглото със студени компреси на челото, докато на него му нямаше нищо. Чух го да преследва Катрин из лабиринта в задния двор. Всеки път щом чуех смеха им, сякаш остър кинжал пронизваше мозъка ми.