Л. Смит - Кръвожадност

Тогава внезапно вампирът спря да маха с ръце. Музиката също секна, а жената се закова на място. Вампирът се наклони към нея, сграбчи ръкава на роклята й и го скъса, разкривайки млечнобялата й кожа.

— Настроени ли сте порочно тази вечер? — подвикна вампирът към публиката, размахвайки откъснатия ръкав. След това съдра и другия.

Стомахът ми се преобърна.

— Попитах, настроени ли сте порочно тази вечер? — извика отново мъжът и хвърли плата към публиката.

Тълпата завика въодушевено, докато танцьорката продължаваше да извива и кърши снага около „вампира“. Бавно започна да сваля дрехите си, една след друга, като запращаше копринен чорап или долна фуста към зрителите, докато накрая остана полугола.

Когато музиката отново зазвуча със забързан ритъм, тя бе останала почти без дрехи. Накрая се отпусна върху един стол на сцената, докато конферансието свали и последната й дреха, принуждавайки я да се покрие с ръце.

— Тъй като той е звяр от ада, единственият начин да бъде спрян е да се прободе в сърцето. Но вампирите също така могат да бъдат държани настрана с кръст…

При тези думи танцьорката изигра пантомима, показвайки, че няма джобове, които да съдържат кол или кръст.

Свлякох се в стола си, замислен за моите жертви. За Алис, Лавиния, медицинската сестра, чието име никога нямаше да узная. Нямаше нищо красиво или романтично в нападенията ми. Бяха бързи, кървави, смъртоносни. Бях ги убил, без да се замисля, със светкавична жестокост и жажда за още кръв.

— Добре ли си? — попита Кали.

За пръв осъзнах колко силно стискам ръката й. Отпуснах дланта й, а тя тутакси се сгуши по-близо до мен. Кръвта й пулсираше като сладка музика в тялото й, топлината й уталожи гнева ми. Отпуснах се до нея, омиротворен от мелодичния й глас, докато се смееше на представлението. Кали беше топла, мека и толкова жива. Исках този миг да спре, да трае вечно, да няма нищо друго освен мен, Кали и туптящото й сърце. В този момент нямах нужда от нищо друго, нито от кръв, нито от сила, нито от Де…

Тялото ми се напрегна и аз се изправих в стола си. Какво правех? Нима бях забравил брат си, какво му бях сторил, при това толкова бързо?

Станах.

— Хей, ти, сядай! — излая някакъв глас зад мен.

— С-съжалявам. Трябва да вървя — смотолевих и се запрепъвах към вратата.

— Стефан, почакай! — извика Кали.

Но аз продължих да вървя, докато не излязох на улицата. Затичах се, за да избягам от нощното оживление и не спрях, докато не стигнах до брега на реката. Докато се взирах в отражението си в течащата вода, думите на Пърси отекнаха в главата ми: „Ти или ще поискаш да я убиеш или да я целунеш. И в двата случая нещата няма да свършат добре за теб.“

Беше прав. Защото наистина не знаех дали искам да целуна или да ухапя Кали. Знаех само, че я желая.

9 октомври 1864

„Не би трябвало да имам сърце. Куршумът мина през него преди близо три седмици и през него никога вече нямаше да се изпомпва моя кръв. Единствената кръв, която сега течеше във вените ми, е на моите жертви. При все това нещо в Кали кара мъртвото ми сърце да потрепва и откраднатата кръв да пулсира в тялото ми.

Дали е истинско? Или е само спомен от нещо, което някога е съществувало? Веднъж Деймън ми каза, че войник, на който е била извършена ампутация, след като е бил ранен на бойното поле, се събужда с агонизираща болка в отрязания си крайник. Но докато тези момчета имат въображаеми ръце или крака, изглежда аз имам въображаемо сърце.

За краткия си престой в Ню Орлиънс научих много за Силата си. Тя ме движи, благодарение на нея съществувам, тя ме прави вампир. Но това не е единствената сила, която притежавам. Другата не е вълнуваща, възбуждаща или опасна. Тя е скучна и обикновена — да упражнявам контрол върху своята Сила. Трябва да се науча да потискам желанията си, да се приспособя към света на вампирите и да остана с Лекси.

Ала когато бях с Кали на представлението, сякаш моите две сили имаха противоположни цели и всяка заплашваше да унищожи другата във вътрешна схватка в мозъка ми.

Сега Кали постоянно присъстваше в мислите ми. Обсипаната й с лунички кожа. Дългите й мигли. Струящата енергия на усмивката й. Не мога да не се възхищавам на начина, по който тя владееше своята сила. Как си бе извоювала уважение и подчинение от служителите на баща си и как в същото време омекваше с мен, сгушваше се до гърдите ми, когато мислеше, че никой не ни гледа.

Припомних си преплетените ни ръце.