Л. Смит - Кръвожадност

— Разбира се — кимнах, докато в главата ми се оформяше план. Различавах четири отделни пулсиращи сърца в палатката. Естествено там щеше да има огромно количество върбинка, но аз се хранех редовно и можех да надвия мъжете. С четирима щях да се справя, но с петима… Извърнах се към Джаспър. — Защо вие двамата с Кали не се погрижите за ранения, а аз да отида при останалите в палатката?

— Идвам, братко — додадох тихо.

Кали присви очи към мен.

— Каза ли нещо?

— Не — отвърнах припряно.

Джаспър пристъпваше от крак на крак, докато ме оглеждаше преценяващо.

— Кали ще се погрижи за Чарли, а аз ще се погрижа за теб. Ще те науча на някои номера как да се оправяш с чудовището. — Тупна ме по гърба и ме побутна към палатката.

С всяка стъпка мирисът на върбинка ставаше все по-силен, смразявайки кръвта във вените ми.

Двамата влязохме в палатката. Вътре беше горещо и тъмно, а вонята на върбинка направо ме задушаваше. Беше нужна всяка частица от силата ми, за да не се превия на две и да не закрещя от болка. Насилих се да отворя широко очи и погледнах към брат си, който бе прикован в ъгъла. Четирима мъже опъваха веригите, опитвайки се да го удържат на място.

В мига, в който ме видя, лицето на Деймън светна.

— Добре дошъл в ада, братко — прошепна, като устните му помръднаха едва доловимо, докато погледът му оставаше прикован в мен. После се обърна към Джаспър. — Значи, Джас — заговори с любезен тон, сякаш бяха двама мъже, увлечени в приятелски разговор в кръчмата, — си намерил нов глупак да ти върши мръсната работа. Е, ела, братко. Да видим дали можеш да ме пронижеш.

— Повече лае, отколкото хапе — успокои ме Джаспър, като ми протегна кола. От зловонието, което се разнасяше от него, заключих, че е бил киснат в отвара от върбинка.

— Дай ми ръкавиците си — заявих авторитетно. Докосването до дървото щеше тутакси да ме издаде.

— Няма да те предпазят кой знае колко. Онези зъби могат да пробият всичко — възрази Джаспър.

— Просто ми ги дай — процедих през стиснатите си зъби. Деймън ни наблюдаваше внимателно, явно наслаждавайки се на затрудненото ми положение.

— Добре, щом така ще се чувстваш по-спокоен…

Джаспър сви рамене и ми подаде кожените си ръкавици. Сложих ги на ръцете си и взех кола от Джаспър. Ръцете ми леко трепереха. Как можеше нещо толкова леко да е толкова смъртоносно?

Деймън се изкиска тихо.

— Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? Та той всеки миг ще припадне от страх.

Метнах му свиреп поглед.

— Опитам се да те спася — прошепнах.

Брат ми изсумтя презрително.

— Моля те — добавих.

— Молиш ме за какво? — попита той, като уви веригите около ръцете си.

— Моля те, позволи ми да те спася.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна в това начинание — отвърна той, преди да дръпне веригите. Двамата пазачи паднаха изненадани на земята.

— Направи нещо! — изграчи Джаспър. — Трябва да го прободеш, за да разбере къде му е мястото.

— Слушай шефа си — подсмихна се Деймън подигравателно. — Бъди мъж и ме пронижи. Истинският мъж не се бои от кръвта, нали така?

Джаспър се наведе и грабна един кол от земята.

— Хайде, момче, заслужи си заплатата — подкани ме и ме побутна напред с върха на кола. Ахнах. Цялото ми тяло бе пронизано от остра болка, сякаш ме бяха докоснали с нажежено желязо.

Деймън отново се засмя.

Платнището на входа на палатката се отметна и Кали надникна вътре.

Погледнах я обезумяло.

— Кали, не бива да си тук!

Двамата с Деймън се втренчиха слисано в мен. Сковаваща болка се разпростираше през крайниците ми. Върбинката, сърцето, коловете…

В този миг, само с едно рязко дръпване, Деймън се освободи от веригите и скочи към Кали. Тя изпищя, а Джаспър се хвърли, за да я заслони с тялото си.

Времето сякаш спря и без да мисля, забих кола си в корема на Деймън. Той изохка и падна назад, а от раната рукна кръв.

— Казах, моля те! — изсъсках тихо с глас, който само Деймън можеше да чуе. Кали се бе свила до платнището на входа, а очите й бяха широко отворени, докато ги местеше от мен към Деймън.

Деймън вдигна глава. Дишането му излизаше на накъсани хрипове, докато измъкваше кола от стомаха си. Тогава чух най-тихия, прегракнал шепот, въпреки виковете на Джаспър и дресьорите, които се спуснаха да оковат отново брат ми.

— Трябва да знаеш, че твоят ад тепърва започва, братко.

Хукнах към езерото. Звукът от забиването на кола в плътта на Деймън отекваше в съзнанието ми. Щом стигнах до брега, се втренчих в отражението си във водата. Лешниковите ми очи се взряха в мен, устните ми бяха стиснати в тънка линия. Сграбчих един камък и го запратих гневно в езерото. Вълните разпръснаха образа ми на хиляди късчета.