Л. Смит - Ненаситност

Сега, когато баща ми е мъртъв, а брат ми и аз сме… това, което сме, осъзнавам колко много по-сериозни могат да станат нещата, колко обикновен и лесен е бил животът преди.

Не биваше да оставам в този дом, дори и за една нощ. Би трябвало да се измъкна през прозореца и да побягна към мястото, което доброволно бях избрал за своето изгнание. Да остана в топлата, жива прегръдка на семейство Съдърланд, без значение за колко кратко, беше опасно и измамно. Имах чувството, че отново принадлежа на човешкия свят. Те не подозират, че са приели хищник сред себе си. Беше достатъчно само веднъж да изгубя контрол, да изляза безшумно от стаята си, да заситя жаждата си с един от тях, и животът им щеше завинаги да се превърне в трагедия — както стана с моя, когато Катрин прекрачи прага на нашия дом.

Семейството винаги е било най-важното нещо за мен и ще излъжа, ако не призная колко успокояващо и хубаво е да съм отново — дори и да е само за една открадната нощ — сред хора, които се обичат един друг.“

За пръв път, след като напуснах Ню Орлиънс, станах с изгрева на слънцето с намерението да се измъкна незабелязано от огромната къща и да изчезна в утринната мъгла, преди някой да дойде да ме събуди. Но беше толкова трудно да се устои на чистите ленени чаршафи, мекия матрак, лавиците с книги и изрисувания таван в моята стая.

След като се възхитих на фреската над мен, изобразяваща ангели с крила, отметнах меките завивки и се насилих да стана от леглото. Всички мускули се извиваха под кожата ми, пълни с мощ и Сила, ала ребрата ми се брояха. Прислужницата бе взела дрехите ми, за да се изперат, но не ми дадоха нощна риза. Наслаждавах се на усещането на утринната слънчева светлина върху тялото ми на греещата топлина, бореща се със студа в стаята. Макар че никога нямаше да простя на Катрин, задето ме превърна във вампир, й бях благодарен поне за пръстена с лапис лазули, който ме предпазваше от слънчевите лъчи, които иначе бяха смъртоносни за създанията на мрака.

Прозорецът бе леко открехнат и хладният бриз нахлуваше в стаята, издувайки прозирните пердета. Въпреки че температурата вече не ми действаше, затворих прозореца и пуснах резето донякъде озадачен. Можех да се закълна, че миналата нощ прозорецът бе затворен и залостен. Преди да имам време да обмисля по-обстойно въпроса, долових наблизо туптенето на човешко сърце и, след тихо почукване, вратата се отвори. Лидия надникна, после тутакси се изчерви и извърна глава, засрамена от полуголото ми тяло.

— Татко се страхуваше, че може да си тръгнеш, без да се сбогуваш. Изпратиха ме, за да се уверя, че няма да омаеш някоя от прислужниците, за да ти помогне да се измъкнеш.

— Едва ли съм в подходящо облекло, за да се измъкна незабелязано — отвърнах и закрих гърдите си с ръце. — За целта ще са ми нужни панталоните.

— Хенри ще дойде след малко с изпраните и изгладени панталони — отвърна тя, забила поглед в пода. — През това време може да ползваш банята, която се намира в дъното на коридора, отдясно. След като се освежиш, ще те чакаме за закуска.

Кимнах, чувствах се като уловен в капан.

— И, Стефан… — Лидия вдигна поглед за миг и срещна моя. — Надявам се, че ще успееш да си намериш и ризата. — С тези думи се усмихна и излезе от стаята.

Когато най-после слязох долу за закуска, целият клан Съдърланд вече ме чакаше — дори Бриджет, която кипеше от енергия и жизненост и лакомо нагъваше препечена филийка, сякаш не беше яла поне две седмици. Ако не беше леката бледност на лицето й, никой нямаше да предположи, че миналата нощ едва не бе умряла.

Когато приближих, всички се извърнаха и ахнаха. Очевидно представлявах съвсем различна гледка от героя в прокъсаната риза от предишната нощ. С лъснатите до блясък италиански обувки, чисти и изгладени панталони, нова чиста риза и взето назаем сако, което ми бе изпратил Уинфийлд, аз бях джентълмен в пълния смисъл на думата. Дори бях измил лицето си и сресал косата си назад.

— Готвачката ви приготви овесена каша, ако желаете — предложи госпожа Съдърланд и посочи към купата, пълна с гъста бяла каша. — Не е обичайната ни закуска, но си помислих, че нашият гост от Юга може да я предпочита.

— Благодаря ви, госпожо — промърморих, заех празното място до Бриджет и плъзнах поглед по голямата дървена маса. След като майка ми почина, Деймън и баща ми въведоха обичай да се храним с мъжете, които работеха в плантацията. Закуската често се състоеше от най-проста работническа храна: качамак и бисквити, хляб и сироп, резени пържен бекон. Това, което бе подредено върху масата в резиденцията на Уинфийлд, щеше да засрами и най-изискания ресторант във Вирджиния. Препечени филийки по английски маниер, поставени във фини телени стойки, пет различни вида конфитюр, два вида бекон, царевични питки, сироп, дори прясно изцеден портокалов сок. Изящните чинии бяха със сини холандски мотиви, а излъсканото до блясък сребро беше много повече, отколкото някога бях виждал по време на официална вечеря.