Л. Смит - Ненаситност

Вратата на кабинета се отвори и младата жена, която бях видял на долния етаж, влезе вътре. Изглеждаше спокойна и грациозна, пристъпваше едновременно царствено и делово. Бонето й беше семпло — почти като на прислужница — но подчертаваше фините черти на лицето й. Тя беше по-изискана версия на момичето, което бях намерил в парка. Естествено къдравата й коса беше в по-фин оттенък на златистото и се стелеше свободно на меки вълни. Миглите й бяха гъсти като на по-малката й сестра, но по-дълги, и обрамчваха сини очи със съвсем лек нюанс на сиво. Скулите й бяха малко по-високи, а изражението — по-меко.

Човешкото ми възхищение от красотата й се бореше със студената вампирска оценка на тялото й: здраво и младо.

— Лекарят току-що пристигна, но мама смята, че всичко с нея ще е наред — оповести спокойно момичето. — Раната не е толкова дълбока, колкото изглеждаше, и очевидно вече е почти зараснала, което е истинско чудо.

Размърдах се притеснено на стола си. Знаех, че аз съм неохотният творец на това „чудо“.

— Дъщеря ми Лидия — представи я Уинфийлд. — Най-царствената от моите три грации. Ти си намерил Бриджет. Тя е малко… хм… своенравна.

— Тя избяга сама от бала — заяви с пресилена усмивка Лидия. — Мисля, че би трябвало да потърсиш малко по-силна дума от „своенравна“, татко.

Харесах Лидия от пръв поглед. Не излъчваше искрящата жизненост на Кали, но притежаваше ум и чувство за хумор, които я отличаваха от всички останали. Дори харесах баща й, въпреки гръмкия му и заплашителен глас. В известно отношение всичко тук ми напомняше на родния ми дом, на собственото ми семейството, когато имах такова.

— Ти ни направи голяма услуга, Стефан — рече Уинфийлд. — Прости ми, че говоря без заобикалки, но подозирам, че нямаш приличен дом, където да се прибереш. Защо не останеш да пренощуваш тук? Вече е прекалено късно, за да отидеш където и да било, а и сигурно си изтощен.

Вдигнах ръце.

— Не, не бих могъл.

— Определено можеш — възрази Лидия.

— Аз… — Кажи не. Пред мен изплуваха зелените очи на Кали и си припомних клетвата да стоя по-далеч от човешките същества. Но уюта на тази красива къща толкова много ми напомняха за човешкия живот, който бях изоставил в Мистик Фолс, че ми беше много трудно да постъпя както беше редно.

— Настоявам, момче. — Уинфийлд отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме побутна към вратата. — Това е най-малкото, което можем да ти предложим в знак на благодарност. Хубав и спокоен сън и здравословна закуска.

— Това е много любезно, но…

— Моля те… — намеси се Лидия с плаха усмивка. — Ние сме ти толкова благодарни.

— Аз наистина би трябвало да…

— Отлично! — плесна с ръце Уинфийлд. — Разбрахме се. Дори ще изперем и изгладим дрехите ти.

Като кон, за когото трябваше да се погрижат преди надбягванията, икономката на семейство Съдърланд ме поведе по стръмна стълба към задното крило на къщата, с изглед към източната улица. Вместо обичайното ми леговище в скалите, заобиколен от откраднати надгробни паметници, щях да спя в огромно пухено легло с четири колони, в стая с бумтящ огън, в къщата на човешки същества, които ме бяха приели с радост и без колебание, сякаш бях един от тях.

Вампирът в мен оставаше гладен и нервен. Ала това не пречеше на човека в мен да се наслади на живота, който завинаги бе изгубил.

5 ноември 1864

„Имам чувството, че е станало много отдавна, но в действителност беше изминало съвсем малко време от трансформацията ми, откакто моят баща ме уби. Измина едва месец, откакто двамата с Деймън се опитахме да спасим живота на Катрин, а нейната кръв спаси нашия. Едва месец, откакто бях жив човек с топла, пулсираща кръв, който консумираше ястия от месо и зеленчуци, сирене и вино — и който спеше в пухено легло, застлано с чисти ленени чаршафи.

При все това ми се струва, че е било преди цяла вечност и в известно отношение предполагам, че беше точно така.

Но също така бързо, както се промени съдбата ми след Ню Орлиънс, принуждавайки ме да живея като скитник в скалиста падина в парка, ето ме сега, седнал зад прилично бюро, под прозорец с витраж и дебел килим под краката. Колко бързо се връщам обратно към човешкия начин на живот!

Семейство Съдърланд изглеждат мили хора. Представям си буйната и непокорна Бриджет и по-голямата й, по-разумна и по-търпелива сестра, като огледална версия на Деймън и мен. Никога не съм се замислял колко всъщност безобидни са били караниците между Деймън и баща ми, когато причина за тях бяха само конете и момичетата. Винаги съм се боял, че някой от тях двамата ще каже или направи нещо, което завинаги ще сложи край на подобието на семейство, което имахме.