Л. Смит - Ненаситност

— Да вървим, господин Салваторе. Ние тримата ще си устроим прекрасна разходка.

Като устоях на желанието да извикам отчаяно — какво трябваше да сторя, за да се измъкна от ноктите на това семейство? — се насилих да се усмихна и подадох ръка на госпожа Съдърланд.

В мига, в който пристъпихме прага на масивната входна врата, слънцето ме удари в очите. Беше ярко, лимоненожълто, а небето — идеално синьо. За началото на ноември, тук, на север, денят бе забележително мек. Ако не беше ниският ъгъл, под който слънчевите лъчи огряваха земята, всеки би могъл да го сбърка със свежа пролетна утрин.

Насочихме се на юг, след това пресякохме Шейсет и шеста улица и влязохме през железните порти на парка. Въпреки събитията от предишната нощ, нито Лидия, нито госпожа Съдърланд показаха колебание или страх. Предполагам, че в моята компания се чувстваха достатъчно в безопасност. Вдъхнах дълбоко утринния въздух, който ми се стори толкова чист и освежаващ след събитията от изминалата нощ. Сякаш с изгрева на слънцето целият свят се бе пречистил. По краищата на дългата тревна ивица стръкове с опадал цвят поклащаха семенниците си, а останалите цветя се разтваряха към небето, за да поемат последните слънчеви лъчи за годината. Капките роса вече бяха изсъхнали.

Ние не бяхме единствените, дошли да се порадват на деня. Паркът беше пълен със семейства и разхождащи се двойки. Отново се изненадах колко различно е всичко на север. Дрехите на жените бяха в светли цветове, такива, каквито на юг не бяхме виждали от години — алени, яркожълти, дръзки и предизвикателни. Небесносиня коприна и кадифе, скъпа европейска дантела, тънки чорапи, ботушки от фина кожа.

Дори природата беше различна. Дърветата тук бяха кръгли, гигантски, елипсовидни кленове, докато нашите разкошни дъбове разпростираха нашироко короните си, всмуквайки слънцето с върховете на най-далечните си клони. Боровете бяха остри и сини, а не като високите, меки и внушителни дървета, сред които шептяха поривите на мекия, южен бриз.

Госпожа Съдърланд и Лидия бъбреха за времето, но вниманието ми се отклони, когато една катерица пресече нашата пътека. Обгърна ме внезапен мрак, сякаш някой от малкото облаци на небето изведнъж закри слънцето. Хищническите ми инстинкти се събудиха. Нямаше нищо особено привлекателно в малките като мъниста очички или рунтава опашка, но за частица от секундата усетих вкуса й — кръвта от вчера. Нахлу в ноздрите ми, погъделичка гърлото ми с желание.

— Моля да ме извините… аз… стори ми се, че видях някого, когото познавам — смотолевих баналното си извинение и хукнах напред, като обещах да се върна след миг, макар че нямах намерение да го правя. Преди да се шмугна сред гъстите храсталаци, усетих любопитните погледи, с които ме проследиха Лидия и госпожа Съдърланд.

Там беше моята плячка, невинна, както навярно се е сторила Бриджет миналата нощ на своя нападател. Погледна ме, когато приближих, но не помръдна. За част от секундата се озовах до нея и всичко приключи дори още по-бързо. Докато кръвта се стичаше в мен — скромно хранене, но все пак хранене — се облегнах на ствола на дървото, запят от изтощено облекчение. До този миг не бях осъзнал колко съм бил нервен и неспокоен, всяка секунда в плен на страха да не се поддам на глада. Изплашен от желанията вътре в мен, от вероятността всеки миг да ме завладеят.

Облекчението ми беше толкова огромно, че дори не чух приближаването на Лидия, проваляйки шанса си за бягство.

— Стефан? — рече тя и се огледа наоколо, очевидно любопитна да види този, заради когото бях хукнал с извинението, че искам да поздравя.

— Оказа се, че съм се припознал — смънках и неохотно се присъединих към Лидия и майка й на пътеката.

Те се впуснаха отново в любезен разговор, докато аз вървях мълчаливо до тях, подритвах камъчетата и се упреквах за бавните си рефлекси. Какво ми ставаше? Аз бях вампир. Да се измъкна от присъствието на Съдърланд не би трябвало да е трудна задача за мен, дори в настоящото ми отслабнало състояние. Неприятна мисъл ме загложди в едно кътче на съзнанието — алтернативното обяснение беше, че все още съм сред това семейство, защото го исках.

— Господин Салваторе, вие сте ужасно мълчалив — отбеляза госпожа Съдърланд. Стрелнах крадешком с поглед Лидия, която ми се усмихна, ясно показвайки, че майка й не си пада по фините намеци, а говори направо.

— Простете ми. Отдавна не съм общувал с хора — признах, когато завихме по пътеката за езда.