Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част I)

— Какво мислиш за идеята — попитах я аз — Алверон да стане твой покровител?

Дена спря да върви и се обърна, за да ме погледне.

— Моля?

— В момента се ползвам с благоразположението му — обясних аз. — И той ми дължи някоя и друга услуга. Знам, че си търсеше покровител.

— Имам покровител — твърдо отвърна тя. — Такъв, който сама съм спечелила.

— Имаш половин покровител — възпротивих се аз. — Къде е писмената ти заповед за покровителство? Твоят господар Ясен може и да ти оказва някаква финансова подкрепа, но по-важната част от покровителството е името на покровителя. То е като броня, като ключ, който отваря…

— Знам какво представлява покровителството — прекъсна ме Дена.

— Тогава знаеш, че твоят покровител те мами — продължих аз. — Ако маерът беше твоят покровител на онази сватба, никой в забутания малък град нямаше да посмее да надигне глас срещу теб, камо ли пък да ти посегне. Дори и от хиляди километри разстояние името на маера щеше да те защити. Той щеше да ти осигури безопасност.

— Един покровител може да предложи повече от парите и името си — остро възрази Дена. — Чувствам се добре без закрилата на нечия титла и, честно казано, бих се раздразнила, ако някой мъж иска да ме облече в неговите цветове. Моят покровител ми дава други неща. Той знае какво трябва да науча. — Тя ме погледна раздразнено и отметна кичур коса към рамото си. — Вече съм ти казвала всичко това. Засега съм доволна от него.

— Защо да нямаш и двамата? — предложих аз. — Маерът ще е за пред хората, а тайно ще си имаш твоя господар Ясен. Със сигурност той няма да се възпротиви на това. Алверон дори би могъл да провери другия ти покровител и да се убеди, че не се опитва да те спечели с фалшиви…

Дена ме погледна ужасено.

— Не. За бога! Не! — тя се обърна към мен с умоляващо изражение. — Обещай ми, че няма да се опитваш да разбереш нещо повече за него. Това може да съсипе всичко. Ти си единственият човек на света, на когото съм казала, но той ще се вбеси, ако разбере, че съм споделила с когото и да било.

Думите й ме накараха да усетя странен прилив на гордост.

— Ако наистина би предпочела да не…

Дена спря и остави на паветата калъфа с арфата си, който глухо изтропа.

— Обещай ми! — Изражението й беше много сериозно.

Вероятно нямаше да се съглася, ако през половината от предишната нощ не я бях следил през целия град, за да разбера точно това. Но го бях направил. Освен това после я бях подслушвал. Затова днес направо се обливах в пот от чувство за вина.

— Обещавам — отвърнах аз и когато тревожното изражение на лицето й не изчезна, добавих: — Не ми ли вярваш? Кълна се, ако това ще те успокои.

— В какво ще се закълнеш? — попита тя и на устните й отново се мярна усмивка. — Кое е толкова важно за теб, че да те накара да удържиш на думата си?

— Името и силата ми? — предложих аз.

— Ти си много неща — сухо отбеляза тя, — но не си Таборлин Великия.

— В дясната си ръка? — предложих отново аз.

— Само в едната ръка? — попита тя и в тона й отново се появи игрива нотка.

Пресегна се и взе ръцете ми в своите, обърна ги и демонстративно започна да ги оглежда внимателно.

— Лявата ми харесва повече — реши Дена. — Закълни се в нея.

— В лявата си ръка? — несигурно я попитах аз.

— Добре де — съгласи се тя. — Нека да е дясната. Такъв си традиционалист.

— Кълна се, че няма да се опитам да разкрия твоя покровител — кисело казах аз. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се в лявата си ръка. Кълна се във вечно движещата се луна.

Дена ме погледна внимателно, сякаш не беше сигурна дали не й се подигравам.

— Добре — сви рамене тя и взе арфата си. — Считай, че си ме успокоил.

Закрачихме отново, минахме през западната порта и излязохме на открито. Мълчанието помежду ни се проточи и започна да става неловко.

Разтревожен, че нещата не вървят както трябва, казах първото нещо, което ми дойде наум:

— И така, има ли нови мъже в живота ти?

— Сега вече звучиш като господаря Ясен — гърлено се засмя Дена. — Той винаги пита същото. Мисли, че нито един от ухажорите ми не е достатъчно добър за мен.

Бях напълно съгласен с това, но реших, че ще бъде твърде непредпазливо да го призная.

— А какво мисли той за мен?

— Моля? — попита тя объркано и добави: — О, той не знае за теб. И защо трябва да знае?

Опитах се да свия равнодушно рамене, но вероятно не съм бил особено убедителен, защото тя избухна в смях.

— Бедният Квоте. Нарочно те дразня. Казвам му само за онези, които търсят плячка и душат наоколо, изплезили езици като кучета. Ти не си като тях. Винаги си бил различен.