Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца (Част I)

Тя кимна алчно.

— Благодаря ти.

Сервитьорката веднага отиде при жената зад бара и посочи към мен няколко пъти. Малко се поотпуснах. Сега вече бях сравнително сигурен, че вниманието им няма да е насочено към мен.

Отпих от виното и се заслушах.

— … се занимава баща ти? — попита Дена.

Разпознах начина, по който говореше. Беше същият нисък, мек тон, използван от баща ми, когато се обръщаше към плашливи животни. Глас, предназначен да успокоява и да предразполага.

Момичето отново зашепна и Дена й отговори:

— Това е хубава работа. Тогава ти какво правиш тук?

Разнесе се нов шепот.

— Ръцете му започнаха да шарят, нали? — сухо я попита Дена. — Е, най-големите синове са си такива.

Момичето заговори отново, този път гласът й беше разгорещен, макар че не можех да различа думите.

Излъсках малко повърхността на чашата за вино с крайчеца на плаща си и след това я наклоних леко напред. Виното беше толкова тъмночервено, че изглеждаше почти черно. Превръщаше едната страна на чашата в огледало. Не съвършено огледало, но можех да видя някои дреболии върху масата зад ъгъла.

Чух Дена да въздъхва, прекъсвайки ниския шепот на момичето.

— Нека да позная — рече Дена и гласът й прозвуча раздразнено. — Откраднала си среброто или нещо подобно и след това си избягала от града.

Малкото отражение на момичето остана неподвижно.

— Но нещата не се оказаха такива, каквито си мислеше, нали? — каза Дена, този път по-меко.

Видях как раменете на момичето потрепват и чух поредица от тихи, сърцераздирателни ридания. Отместих поглед от чашата и я оставих на масата.

— Ето — чу се звукът от чаша, поставена върху масата, — изпий това — подкани я Дена. — Ще ти помогне малко, не много, но все пак ще ти помогне.

Риданията спряха. Момичето изненадано се закашля и леко се задави.

— Ти, бедно и глупаво създание — меко рече Дена. — Като те гледам, сякаш виждам себе си в огледалото.

За пръв път момичето заговори достатъчно високо, за да я чуя:

— Мислех, че след като той така или иначе ще се възползва от мен безплатно, ще мога да отида някъде, където сама да си ги подбирам и да ми плащат за това… — Гласът й заглъхна дотолкова, че вече не долавях думите, а само интонацията, с която ги изричаше.

— „Кралят с десетте пенита?“ — невярващо я прекъсна Дена.

Тонът й беше по-злъчен, отколкото някога го бях чувал.

— Кист и крейл! Мразя тази проклета пиеса! Глупава модеганска приказка! Светът не е устроен така.

— Но… — започна момичето.

— Няма млад, облечен в дрипи принц, който те чака, за да те спаси — сряза я Дена. — А дори и да имаше, каква ще си ти за него? Ще си като бездомно куче, което е открил в мръсния канал. Той ще те притежава. И след като те отведе у дома си, кой ще те спаси от него?

Настъпи мълчание. Момичето се закашля, но този път по-кратко.

— И така, какво да правим с теб? — попита Дена.

Момичето подсмръкна и отвърна нещо.

— Ако можеше да се грижиш за себе си, сега нямаше да седим тук — не се съгласи Дена.

Отвърна й нов шепот.

— Това е една възможност — рече Дена. — Ще ти вземат половината от парите, които получаваш, но пак е по-добре от това да не получиш нищо и на всичкото отгоре да ти прережат гърлото. Предполагам, че тази нощ сама си разбрала това.

Чу се звукът от шумолене на плат. Наклоних чашата си с вино, за да погледна какво става, но видях само, че Дена прави някакво неясно движение.

— Да видим какво имаме тук — каза тя.

След това се разнесе познатото звънтене на монети върху масата.

Момичето прошепна нещо с благоговение.

— Не, не съм — отвърна Дена. — Не е толкова много, ако са всичките пари, които имаш. Досега трябва да си разбрала колко скъпо е да се издържаш сама в града.

Този път тонът в края на шепота се повиши — момичето беше задало въпрос.

Чух как Дена си пое дъх и след това бавно го изпусна.

— Защото някой ми помогна някога, когато имах нужда от това — отвърна тя. — И защото ако някой не ти помогне, след няколко дни ще бъдеш мъртва. Послушай думите на човек, който сам е взимал немалко погрешни решения.

Последва звукът от плъзгането на монети по масата.

— Добре — рече Дена. — Първата възможност е да се захванеш с чиракуване. Малко си стара за това и ще струва пари, но можем да го уредим. Нищо кой знае какво — тъкане, шиене. Ще те карат да работиш много, но ще имаш стая и храна и ще се научиш на занаят.

Разнесе се въпросителен шепот.

— С твоя акцент? — многозначително я попита Дена. — Можеш ли да накъдриш косата на някоя дама? Да гримираш лицето й? Да поправиш роклята й? Да плетеш дантела? — Последва пауза. — Не, не, нямаш нужното обучение, за да бъдеш домашна прислужница, а и аз не знам кого да подкупя за това.