Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Тихо! Някой може да те чуе!

- Никой няма да ни безпокои тук - отвърна й, като отвори и другото око и й се усмихна. - Знаят, че е по-добре да не го правят.

- Ами тогава, стани и се разходи с мен. Искам да видя всичко.

Той простена и направи опит да се вдигне от пейката, все още усмихвайки се. Топлината, желанието и щастието се завихриха в нея като една пенлива смесица, докато Тиарнан не си помисли, че главата й ще гръмне като коркова тапа.

Той протегна ръка и тя я пое, след това го дръпна надолу по пътя към интригуващите звуци от камбани и вода.

- Какво има там?

- Един от многото фонтани. Този е едно идилично представяне на Посейдон по време на игра - отвърна той.

И само за миг сянка премина през лицето му.

Тя забави крачките си, изпита внезапното нежелание да се сблъсква със спомена за проклятието, все още страхувайки се, че то някой ден ще се върне.

- Може да поемем в друга посока.

- Това е само фонтан. Не можем да се страхуваме от собствените си сенки. Освен това е прекрасен. Трябва да го видиш - Бренан я дръпна леко напред и двамата навлязоха в поляна.

Фонтанът беше огромен: първото й впечатление бе, че Посейдон е достатъчно голям, за да наводни целия свят.

Но разумът замени фантазията и статуята отново си беше само статуя, изработена от мрамор и камък. Посейдон, наклонен на една страна, заобиколен от няколко нимфи, които му поднасяха различни деликатеси.

- Изглежда ми доста хедонистичен - изтъкна тя наблюденията си. - Не ми се струва честно, че те е наказал заради провинения в младостта.

Усмивката на Бренан изчезна.

- Той е бог: капризен, но всемогъщ Прави каквото си поиска с воините си.

Тиарнан потръпна внезапно и настръхна цялата.

- Майка ми би казала, че гъска се е разхождала по гроба ми - каза тя и се опита да се засмее.

- О, не - отвърна Бренан.

- Това е само израз, приказки на стари жени. Не значи, че... - Тя замлъкна и зяпна с отворена уста, разбрала защо Бренан е изрекъл това „о, не“.

Статуята вече не беше просто статуя. Мраморните й очи се въртяха в гнездата си и главата й се извърна, докато не се загледа право в тях.

Бренан коленичи незабавно.

Статуята отвори уста и Тиарнан залитна назад от шок, губейки равновесие, ала Бренан я хвана за ръката и я дръпна надолу, за да коленичи до него.

- ТЯ НЕ Е МЪРТВА! НАИСТИНА ЛИ СМЯТАШЕ, ЧЕ МОЖЕШ ДА МЕ ЗАБЛУДИШ? - прогърмя гласът на статуята, докато се изтръгваше от мраморната основа и се изправи, като че ли надвиснал над тях.

Нимфите около него се върнаха към живота и започнаха да танцуват.

- Паднахме доста дълбоко в заешката дупка - измърмори Тиарнан, докато реалността се пропукваше пред очите й.

- Тя умря, милорд, и душата й наистина напусна тялото й, като така изпълни условията на проклятието - изтъкна Бренан, а гласът му кънтеше ясно и силно. - Смирено ви моля да приемете моите дълбоки и най-искрени извинения за престъпленията и греховете ми.

- ЗАСЛУЖАВАШ ЛИ ОПРОЩЕНИЕ? - извика Посейдон, защото не беше възможно да е някой друг.

Тиарнан присви очи.

- Един момент, сър. Не мислите ли, че е страдал достатъчно? Две хиляди години? Сериозно? За нещо, което е било толкова негова, колкото и нейна вина?

Посейдон вдигна мраморната си ръка и посочи към нея.

- СМЕЕШ ДА ОСПОРВАШ РЕШЕНИЯТА НА БОГ?

Усещането за могъщество, нажежило въздуха, се засили и

Тиарнан разполагаше със секунда да се зачуди дали Посейдон щеше да хвърли мълния, тризъбеца си, или някоя нимфа по нея. Мраморна нимфа навярно би могла да причини много големи щети.

Бренан скочи и се хвърли пред Тиарнан.

- Предлагам живота си в замяна на нейния. Съществуването ми е нищо без нея, така че, ако трябва да ме накажете, милорд, направете го, като отнемете живота ми.

Богът на моретата взе мраморни зрънца грозде от мраморния поднос и ги хвърли по Бренан.

- ЗАПОВЕДИ ЛИ МИ ДАВАШ, БОЕЦО?

Бренан стоеше непоколебимо, докато гроздовете прелитаха покрай него на по-малко от сантиметър от главата му, удряйки се така силно в дървото зад него, че се забиха в кората му.

- Простете моето нахалство, милорд, но ще повторя молбата си. Пощадете жената, умолявам ви.

Тиарнан подскочи и застана до Бренан, сложи ръце на кръста си и се опита да пренебрегне лудешките удари на сърцето в гърдите си.

- Служил ти е в вярно и е защитавал човечеството повече от всеки друг. Това е толкова несправедливо. Ние изпълнихме условията на проклятието. Аз умрях. Това не ти ли стига?

Посейдон се приведе силно напред, докато огромната му глава не се изравни с нивото на нейната, сплашвайки я до краен предел, ала изражението на мраморното му лице изглеждаше по-скоро развеселено, отколкото ядосано.