Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Тя се изправи пред смъртта с малко съжаление освен онова, че никога нямаше да взриви света с тази история и да изкара злото от сенките под светлината на прожекторите. Бренан вече го нямаше, така че нямаше смисъл да се надява на бъдеще за себе си.

Чу гласа на Литън.

- Ако не можем да я поробим, по-добре да е мъртва.

Тя се засмя. Беше спечелила. Беше свободна. Червената мъгла на агонията я освети, превръщайки се в чиста, неописуемо красива бяла светлина, тогава внезапно всичко друго и всички около нея избледняха, докато една-единствена, обляна от светлина, държаща възропче в ръце, фигура не се появи пред нея.

- Добре дошла - каза Сузана, усмихвайки се, докато държеше детето си на ръце. - Толкова много ми липсваше.

Тиарнан също се засмя и престъпи напред към светлината.

Девън отвори широко очи след кратката дрямка. Нуждаеше се от повече от дългия, лековит дневен сън, но нямаше време за губене, а щеше да оцелее и без него под земята. Незабавно загря няколко бутилки кръв; той и Дийдри се нуждаеха от храна. Мразеше да я буди, но тя щеше да се ужаси, ако се събудеше и разбере, че е сама.

- Дийдри - повика я той.

Тя скочи от дългата пейка, на която я бе положил, когато стигнаха покоите си, след което полетя към него с очи побелели от страх.

Той я хвана и я утеши, повтаряше името й, докато тя не се осъзна и започна да се успокоява. Дийдри изпи четири бутилки на няколко големи глътки, като не се спря и за миг, докато не ги пресуши. Когато приключи, избърса устата си и се взря в него, отново без да казва и дума.

- Трябва да тръгна след тях - започна той. - Трябва да отида при Бренан. А ти ще останеш тук, където ще си в безопасност. След случилото се с Джоунс, останалите ще ме виждат като слаб и ще ми се наложи да се бия най-малко с един, ако не и с повече от тях.

- Идвам с теб - отвърна тя, разкривайки резците си.

- Опасно е.

- Никога не съм била в безопасност - каза равно тя и с разговора им бе свършено.

Тръгваше с него.

Аларик огледа стаята. Лукас, заедно с двайсетина от шейпшифтърите му, Джак, Алексий, Куин и някъде стотина от бунтовниците й, чакаха готови да окажат помощ. Би трябвало да са достатъчно.

- Имам представа как да влезем, но не сме напълно сигурни -обясни Куин. - Ще ни се наложи да потърсим.

- Знам посоката, от която дойде последният ментален заряд на Бренан - обясни Алексий. - Може да го използваме, за да изчислим.

Аларик кимна.

- От мига, в който пристигнах, се опитвам да се свържа с него, но статичната част, за която спомена, е твърде силна. Почти сигурно е, че това е електрическо смущение и то огромно, по която и да е скала. Лаборатория пълна с оборудване не би била достатъчна. Не го вярвам, тъй че съм малко объркан.

Куин прокара ръка през тъмната си чуплива коса.

- Може да са тейзъри. Или електрическа килия. Също така може да ви се наложи да обмислите възможността...

- Не - възрази решително Алексий. - Не. Единствената възможност, за която ще се подготвим, е тази, че ще ги намерим живи и в по-голямата си част невредими. Ако смяташ другояче, чувствай се свободна да напуснеш.

- Алексий! - изрева Аларик, но Куин вдигна ръка и поклати с глава.

- Съжалявам, Алексий - каза тя. - Напоследък се нагледах на много смърт и съм станала калена към нея. Ще ги намерим живи.

- Времето тече - намеси се Лукас. - Ще е плюс да хванем вампирите през деня, въпреки че те се намират под земята. Все пак ще са по-слаби.

Насочиха се към вратата, като се координираха помежду си. Куин се качи в автомобила най-отпред заедно с Лукас и Алексий, а Аларик скочи във въздуха. Щеше да пътува като мъгла и да я наглежда.

Просто за всеки случай.

Бренан се изправи на крака. Трябваше да стигне до... до жената. Трябваше да я спаси, не можеше отново да я предаде.

Нямаше да я предаде, въпреки че не можеше да си спомни името й. Беше точно там, дразнейки границите на съзнанието му, но не съвсем достижимо. Не напълно реално. И без това нямаше значение. Не беше от значение.

Той трябваше да се съсредоточи, да пребори умората в тялото си и да се бие с тях. Те дори не си направиха труда за заключат вратата на килията му, след като той падна на пода, помислиха си, че е изгубил съзнание. И двамата мъже, които го охраняваха, бяха отишли до вратата и разговаряха с някой друг в коридора.