Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

Място, в което нямаше да има изисквания и към двама им. Лишено от отговорности.

Място, което съществуваше, единствено в света на мечтите.

- Здравей, Аларик - поздрави го тя, а дрезгавият й глас отекна във всяка клетка от тялото му.

Мощта, гореща и ярка, се разгаряше в него, карайки го да желае да призове водопад, гръмотевична буря, цунами и да ги положи в краката й.

Джак изръмжа и замахна с лапа срещу едно младо дърво, като свали половината му кора.

- Мисля, че на Лукас няма да му хареса - обърна се Куин към тигъра. - Моля те, би ли ни изчакал в щабквартирата?

Джак изрева отново, но Куин го прикова със спокойния си, тежък поглед, онзи, който никой не желаеше да среща. Нищо чудно, че тя бе такъв способен водач. Мъжете и жените биха умрели за нея.

Умирали са за нея.

Тя носеше всички тях в душата си.

Джак се обърна, но междувременно плъзна опашката си бързо, за да може да удари Аларик по крака, сетне се запъти към гигантската дървена щабквартира на Лукас. Докато пресичаше поляната, деляща дърветата и къщата, започна постепенно, с всеки следващ скок, да променя формата си, така че за част от секундата тигърът безпроблемно се превърна в напълно облечен човек.

- Бива си го - изтъкна наблюдението си Аларик дори докато чуваше нелепата глупост в думите, които току-що бе изрекъл.

Но Куин само кимна.

- Не те харесва - каза по нейния директен начин. Изправяше се очи в очи с повечето си проблеми. - Той смята, че вехна по теб и че трябва да бъда негова спътница в живота.

Аларик стана смъртоносно неподвижен.

- Ти какво мислиш? - попита веднага след като бе способен да говори.

Тя сви рамене.

- За едното е прав, а за другото греши. Вехна по теб, но не съм неговата половинка. Човешката му душа я е грижа мен, но котката в него е безразлична. Приятелски настроена, но не по начина, водещ до обвързване. Двойствената му природа трябва да намери половинка, която двете части на душата му желаят и така ще постигне пълното щастие.

- Вярваш ли в това? - попита той. - Истинското щастие?

Тя погледна в очите му, а той потъна в нейните, давейки се в дълбокия, непрогледен мрак в тях.

- Вярвах - отвърна тя. - Някога, много отдавна.

- Сестра ти - Райли е щастлива с Конлан - предизвика я Аларик. - Съвсем скоро ще управляват Атлантида заедно със сина си.

Сянка на болка премина през лицето й.

- Все още не съм се запознала с племенника си. Разкажи ми за него. Ейдън. Добре ли е?

Жрецът кимна.

- Той е здраво, добре сложено момче с непокорен дух. Без съмнение е син на родителите си.

Тя се засмя.

- Надявах се на това. Заради нея. Заслужава да бъде щастлива. Колко ли щастливо може да бъде управляващото семейство, след като Атлантида е на ръба на война?

Той се намръщи.

- Война? Мислиш, че ще се стигне дотам?

- Докъде иначе? Ако тези проклети учени успеят с експериментите си, сме на крачка от унищожението на света. Освен ако някой не го предотврати, цялата планета ще се превърне в гостилница на вампирите.

Аларик докосна лицето й и прилив на чисто желание запрепуска през тялото му само при усещането за меката й буза под пръстите му.

- Защо винаги трябва да си ти?

Тя се остави на допира му, треперейки като подплашена сърна. Но това все пак беше Куин и ако някога е била изплашена, той така и не го е видял. Може би трепереше от удоволствие заради докосването му. Идеята го сгря, но тя не отговори на въпроса.

- Защо ти? - повтори, макар да знаеше отговора. Не искаше да го чува, въпреки това се чувстваше задължен да попита.

В отговор тя затвори очи и се обърна към него, след това притисна устните си до дланта му и го дари с една от най-нежните целувки.

- А кой друг? - прошепна тя. - Отговори ми, Аларик. Ако не е един от нас, то тогава кой? Да не правим нищо, докато светът ни се руши?

- Можеш да се върнеш с мен в Атлантида. Вампирите никога няма да се доберат до нас, ако сме там - изрече той със знанието, че опитите му са безсмислени.

Дори и да знаеше, че това не беше нещо, което може да иска от нея, той не би постъпил по този начин. Хванати в капан, разбирайки, че стоят безучастно, докато светът идваше към своя край.

Никога.

Тя също го знаеше, защото се отдръпна назад, но след миг се усмихна.

- А Аларик се е заигравал, докато Рим горял - изтъкна тя. -Някак си не ми се вярва.

- Понякога мечтите придобиват гласност.

- Така ли? - Тя се взря в далечината, а той се зачуди какво ли е видяла в тъмното кътче на душата си. - Не и моите. Те са се умълчали и са се сковали.