Алиса Дей - Изкуплението на Атлантида

- Тук сте, за да докладвате, д-р Литън. Така че, докладвайте.

Литън премигна, страхувайки се да отговори. Беше го страх дори да диша. Също така се опасяваше, че се е подмокрил. Замръзна на място, без да се движи или говори.

Лицето на Смити зае полезрението му, докато вампирът се навеждаше, след което сграбчи глезена на Литън и го измъкна от скривалището му.

- Казах, докладвай - повтори Девън, но нещо в тона на вампира подсказа на Литън, че той няма да потрети.

Докторът се изправи на крака, междувременно проклинайки всички вампири както и себе си, задето се беше забъркал с тях.

- Бренан е наш, сър. Отне доста време и Смити мисли, че той е някакво същество, не точно човек, но снимките казват, че е човек, въпреки че тридневно лечение с максимален волтаж ми се струва твърде дълго за прост човек. Податлив е достатъчно и ще подпише всичко, което пожелаем. Можем да започнем с прехвърлянето на парите му в сметките на института.

Девън кимна.

- Чудесно. Направи всичко, за да остане невредим. Без повече процедури, докато не съм оценил състоянието му. Бихме могли да поискаме да го използваме като лицето на нашите изследвания, заедно с вас, разбира се, но ако го превърнем в лигавещ се идиот, ще обезсмислим целта си.

Литън кимна и вдигна глава, на практика изричаше какво ли не, за да се измъкне оттам жив.

- Г-н Смит, бихте ли били така любезен да се уверите, че д-р Литън ще се върне в лабораторията си в добро здраве? - Девън промени хватката си около Дийдри, но не я пусна. - Страхувам се, че някой прегладнял вампир може да го... забави.

Смити се разсмя.

- Откъде знаеш, че аз няма да го забавя?

Усмивката на Девън не предложи никакво успокоение за Литън, който вече го мразеше.

- Всичко с времето си, г-н Смит. Всичко ще дойде при онези, които са на моя страна.

Смит хвърли вледеняващ и преценяващ поглед по цялата стая, после към главата на Джоунс, която все още лежеше на пода и бавно се превръщаше в слуз. Литън почувства стомашни спазми, гледайки натам.

- Предпочитам да залагам на печелившия кон - изтъкна Смит.

- Не е ли така с всички? - отвърна Девън. - Да тръгваме.

И те потеглиха.

Националния парк „Йелоустоун“, щабквартирата на глутницата.

Аларик се материализира от мъгла под сянката на едно дърво, скрит от изгрева. Искаше, не, нуждаеше се, от един спокоен момент, преди да го видят. Миг да се подготви да я види.

Куин.

След толкова дълги години в безбрачие и нужди, които Аларик трябваше да пожертва в името на тези на своите хора, човешкият археолог, виждащ историята на предметите - Кийли, бе открила горчивата истина: Посейдон никога не е постановявал жреците му да полагат клетва за безбрачие. Дори и върховният жрец, от когото се изискваше тъй много.

Не, вместо това условието за целомъдрие е бил един отчаян опит на група старейшини, да предотвратят унищожението на Атлантида. Досега това бе всичко, което знаеха. Не знаеха нито как, нито защо. Но за сметка на това можеха да отговорят на въпроса кога: преди приблизително осем хиляди години. Нерей е бил висш жрец, а Зелия - негова съпруга.

Съпруга.

Терминът изтласка въздуха от белите дробовете на Аларик.

Веднага си помисли за реакцията на Куин към този термин и не можеше да спре усмивката, която се разтегна по лицето му. Водач на бунтовниците, да. Воин, определено. Брилянтен стратег без съмнение.

Но съпруга?

Листата около него прошумоляха леко и той се напрегна, знаейки че шейпшифтъри с промити мозъци обикаляха из горите. Призова силата и застана в очакване. Въпреки това не поробен шейпшифтър вълк изскочи от дърветата и въпреки внушителните си размери се приземи леко пред него. Беше Джак.

Хумор блестеше в изменените очи на тигъра и той издаде дълбок, подобен на тътен звук, който само един глупак би объркал с мъркане. И малко след това същият този глупак би изгубил ръката си.

- Джак. Винаги е... забавно да те видя.

Тигърът оголи зъби насреща му, ала Аларик просто вдигна вежда.

- Хайде, момчета, дръжте се прилично - каза тя и се показа от противоположната страна на тази, от която бе дошъл Джак.

Аларик се обърна, за да я погледне и целият свят сякаш изчезна.

- Здравей, Куин. Мина доста време - беше горд със себе си, задето успя да изрече думите със спокоен глас. Още повече се гордееше, защото не я грабна на ръце и не я отведе надалеч - там, където никой не може да ги намери.