Л. Смит - Яростта

Светлината потрепна отново и избледня, явно гаснеше.

— Ще имате силата да я победите, ако я откриете. Бъдете смели. Това е единствената помощ, която мога да ви дам.

— Почакай… моля те… — започна Елена.

Гласът продължаваше да се лее неуморно, без да й обръща внимание.

— Бони, ти трябва да направиш своя избор. Твоите тайни сили са огромна отговорност. Но те са и дар, който може да ти бъде отнет. Искаш ли да се откажеш от тях?

— Аз… — Бони поклати глава изплашено. — Не зная. Нуждая се от време…

— Няма време. Избирай. — Светлината се смали и сви.

Очите на Бони, смутени и объркани, потърсиха помощ от Елена.

— Това е твой избор — прошепна приятелката й.

Несигурността бавно се стопи от лицето на Бони и тя кимна. Отдръпна се малко настрани от Елена и се обърна отново към светлината.

— Тогава ще ги задържа — изрече дрезгаво. — Все някак ще се справя с тях. Баба ми го направи.

Светлината припламна като игриво пламъче на свещ.

— Мъдър избор. Дано ги използваш подобаващо. Сега за последен път говоря с теб.

— Но…

— Заслужих почивката си. Битката е твоя. — И светлината избледня като последните въглени на гаснещ огън.

Когато изчезна, Елена усети как въздухът наоколо се сгъсти от напрежение. Нещо щеше да се случи. Някаква разрушителна сила се надигаше срещу тях или бе надвиснала над всички.

— Стефан…

Виждаше, че Стефан също го усеща.

— Хайде — прозвуча паникьосаният глас на Бони. — Трябва да се махнем оттук.

— Трябва да отидем на бала — извика Мат. Лицето му бе пребледняло. — Трябва да им помогнем…

— Огън! — изкрещя Бони сепнато, сякаш мисълта й бе хрумнала току-що. — Огънят няма да ги убие, но ще ги спре…

— Нима не чу нищо? Трябва да се изправим срещу другата Сила. И тя е тук, точно тук и сега. Не можем да си тръгнем! — извика Елена. Мислите й се блъскаха хаотично в главата й. Образи, спомени и ужасяващо предчувствие. Кръвожадност… усещаше го…

— Аларик — заговори Стефан със заповедническа нотка в гласа. — Трябва да се върнеш в училището. Вземи и останалите, направете каквото можете. Аз ще остана…

— Мисля, че всички трябва да се махнем оттук! — избухна Аларик. Трябваше да крещи, за да надвика оглушителния шум, който ги заобикаляше.

Трепкащият лъч на фенерчето му показа на Елена нещо, което тя не бе забелязала преди. Върху стената до нея зееше голяма дупка, сякаш каменният блок е бил изтръгнат оттам. А зад нея се разкриваше подземен тунел — тъмен и безкраен.

Накъде ли води? — зачуди се Елена, но мисълта бе пометена от вълната от страх. Бяла кукумявка… хищна птица… месоядна… гарван, помисли си тя и внезапно с потресаваща яснота осъзна от какво се бои.

— Къде е Деймън? — изпищя, сграбчи Стефан и се озърна като обезумяла. — Къде е Деймън?

— Махайте се оттук! — Гласът на Бони се извиси пронизително. Хвърли се към портата в мига, в който звукът проехтя в мрака.

Беше ръмжене, но не на куче. Не би могло да се сбърка с кучешко. Беше нещо много по-дълбоко, по-силно, по-плътно, което отекваше с ужасяващ тътен сред каменните стени. Беше мощен звук, от който лъхаше първичната ярост на джунглата, на кръвожадния ловец. Отекна в гърдите на Елена, прониза костите й.

Парализира я.

Звукът прозвуча отново — гладен и свиреп, но в същото време почти ленив, с увереността на хищник, че жертвата му няма да се изплъзне. Последваха го тежки стъпки, идващи от тунела.

Бони се опита да изкрещи, ала от гърлото й излезе само немощен съскащ звук. Нещо се носеше към тях от мрака на тунела. Силует, който се движеше с гъвкави и дълги грациозни подскоци. Сега Елена разпозна ръмженето. Беше звук, какъвто издаваха най-големите хищни котки, по-големи дори от лъва. Очите на тигрицата пробляснаха като жълти пламъци в края на тунела.

И тогава всичко стана изведнъж.

Елена усети как Стефан се опитва да я избута назад, за да я отстрани от пътя на звяра. Но вцепенените й мускули му пречеха, а и тя знаеше, че е твърде късно.

Тигрицата скочи с грациозна извивка на тялото, силните й мускули се изопнаха, изстрелвайки я във въздуха. В този миг тя я зърна, уловена от лъча светлина, а мозъкът й регистрира стегнатите й лъскави хълбоци и гъвкавия гръбнак. Гласът й проехтя, без да се усети.

— Деймън, не!

Чак когато черният вълк изскочи от мрака, за да посрещне хищника, Елена осъзна, че тигрицата е бяла.

Огромната котка бе изтласкана от вълка и Елена усети как Стефан я издърпва настрани. Мускулите й се бяха разтопили като снежинки и тя се свлече до стената, останала без сили. Сега капакът на гробницата беше между нея и ръмжащия бял силует, но портата бе от другата страна.