Л. Смит - Яростта

— Чакайте малко — намеси се Мат, когато Бони, все още в транс, се изправи и тръгна към вратата. — Къде отива тя?

Мередит грабна палтото си.

— Ще я последваме ли?

— Не я докосвайте! — скочи Аларик, когато Бони приближи към вратата.

Елена погледна към Стефан, после към Деймън. Като един те я последваха по пустия коридор, отекващ под стъпките им.

— Къде отиваме? На кой въпрос отговори тя? — настоя Мат. Елена само поклати глава. Аларик подтичваше, за да не изостава от Бони, която се носеше плавно напред.

Когато излязоха на снега, тя забави ход и за изненада на Елена, се отправи към колата на Аларик, паркирана на мястото за служители. Застана до нея.

— Всички няма да се поберем, аз ще ви последвам с колата на Мат — заяви Мередит припряно.

Настръхнала от страх и от студения въздух, Елена се настани на задната седалка, след като Аларик й отвори вратата. Деймън и Стефан се наместиха от двете й страни. Бони седна отпред. Гледаше право напред и не говореше. Но когато Аларик потегли от паркинга, момичето вдигна бялата си ръка и посочи. Направо по Лий стрийт, после наляво по Арбър Грийн. Право към къщата на Елена, след това надясно по Тъндърбърд. Насочиха се към Олд Крийк роуд.

Чак тогава Елена разбра къде отиваха.

Движеха се по другия мост, водещ към гробището, този, който винаги бяха наричали „новия мост“, за да го различават от моста Уикъри, който вече не съществуваше. Приближаваха откъм шосето, по което бе минал Тайлър, когато беше завел Елена в разрушената църква.

Колата на Аларик спря там, където бе спряла и колата на Тайлър. Мередит паркира зад тях.

С ужасяващо чувство на дежа вю Елена пое по пътеката нагоре по хълма, следвайки Бони до руините на църквата с камбанарията, извисяваща се като показалец в буреносното небе. Спря се пред зеещата дупка, където някога е била вратата.

— Къде ни водиш? — попита. — Чуй ме. Ще ни кажеш ли на кой от въпросите отговаряш?

— Ела и виж.

Елена огледа безпомощно останалите. После пристъпи прага. Бони вървеше бавно към мраморната гробница и когато стигна до нея, спря.

Елена я погледна, сетне отмести поглед към призрачното лице на приятелката си. Всички косъмчета по ръцете и врата й бяха настръхнали.

— О, не — прошепна тя. — Не и това.

— Елена, за какво говориш? — попита Мередит. Замаяна, Елена погледна към мраморните изображения на Томас и Хонория Фел върху капака на гробницата им.

— Това нещо се отваря — прошепна тя.

— Смяташ, че трябва да… погледнем вътре? — попита Мат.

— Не зная — отвърна Елена нещастно. Нямаше желание да вижда какво има в тази гробница — нито онзи път, когато Тайлър предложи да я отворят и претършуват, нито сега. — Може би изобщо няма да успеем да я отворим — додаде тя. — Тайлър и Дик не можаха. Капакът се плъзна едва когато се облегнах на него.

Облегни се и сега; може би има някакъв скрит пружинен механизъм — предложи Аларик, а когато Елена го направи, но без резултат, добави: — Добре, хайде всички да го хванем и да се подпрем… така. Давайте, сега…

Както се бе навел, погледна към Деймън, който стоеше неподвижен до гробницата с леко развеселено изражение.

— Извинете — рече той, а Аларик отстъпи назад и се намръщи.

Деймън и Стефан хванаха каменния капак от двете страни и го повдигнаха.

Капакът се отмести със стържещ звук, а Деймън и Стефан го подпряха отстрани на гробницата.

Елена не можеше да събере сили да се приближи.

Вместо това, борейки се да не повърне, се концентрира върху изражението на Стефан. По него щеше да познае какво имаше вътре. В съзнанието й се редуваха картини на мумифицирани тела е цвят на пергамент разлагащи се трупове, ухилени черепи. Ако Стефан добиеше ужасен, отвратен вид или му призлееше…

Но когато погледна в гробницата, лицето му изразяваше само объркване и почуда.

— Какво има? — не можа да се стърпи Елена.

Той се усмихна накриво и погледна към Бони.

— Ела и виж.

Елена пристъпи колебливо и погледна долу. В следващия миг вдигна рязко глава и се втренчи смаяно в Стефан.

— Какво е това?

— Не зная — сви рамене той и се обърна към Мередит и Аларик. — Някой от вас носи ли фенерче? Или някакво въже?

След като хвърлиха по един поглед в каменната камера, двамата се запътиха към колите си. Елена не помръдна и продължи да се взира надолу с новопридобитата си способност да вижда в тъмното. Все още не можеше да повярва.

Гробницата не беше гробница, а врата.