Л. Смит - Яростта

После устните й докоснаха шията му.

13 декември, петък

„Мило дневниче,

Довечера е съдбовната нощ.

Зная, че вече съм писала това и преди или поне така си мисля. Но довечера е голямата нощ, когато всичко ще се случи. Това е.

И Стефан го предусеща. Днес, като се върна от училище, ми каза, че балът ще се състои — господин Нюкасъл не искал да създава излишна паника, като го отмени или нещо такова. Щели да осигурят «охрана отвън», което предполагам означава, че ще има полицаи. И може би господин Смолуд ще доведе приятелите си с пушките. Каквото и да се случи, не ми се вярва, че те ще са в състояние да го спрат. Не зная дали и ние ще можем.

Днес валя през целия ден. Пътищата са затворени, което означава, че нищо на колела не може да влезе или да излезе от града. Освен ако не дойдат снегорини, което може да стане най-рано утре сутринта, а тогава вече ще е прекалено късно.

А и във въздуха витае нещо странно. Не е само снегът. Сякаш дебне нещо много по-студено. Все едно океанът се отдръпва, преди да залее приливната вълна. И когато нахлуе…

Днес си мислех за другия си дневник, този, който е под разхлабената дъска в дрешника в спалнята ми. Ако изобщо вече притежавам нещо, то това е този дневник. Мислех си да го взема, но не искам пак да отивам вкъщи. Не смятам, че ще мога да го понеса, а освен това зная, че леля Джудит няма да го преживее, ако ме види.

Изненадана съм как всички успяват да се справят. Мередит, Бони — особено Бони. Е, и Мередит също, имайки предвид какво е преживяло семейството й. И Мат, разбира се.

Те са добри и верни приятели. Забавно е как някога си мислех, че не бих могла да оцелея, без да съм заобиколена от тълпа от приятели и обожатели. А сега съм напълно щастлива да имам само трима. Защото те са истински приятели.

Не съм сигурна доколко преди съм била загрижена за тях. Или за Маргарет, или дори за леля Джудит. А и всички в училище… зная, че само допреди няколко седмици твърдях, че въобще не ми пука дори всички от гимназията «Робърт Е. Лий» да умрат, но това не е истина. Тази вечер ще направя всичко, което е по силите ми, за да ги защитя.

Осъзнавам, че скачам от тема на тема, но просто споделям неща, които са важни за мен. Сякаш ги запечатвам в ума си. За всеки случай.

Е, време е. Стефан ме чака. Ще довърша това последно изречение и ще вървя.

Мисля, че ще победим. Надявам се.

Поне ще се опитаме.“

Кабинетът по история бе ярко осветен и затоплен. Столовата в другия край на училищната сграда светеше още по-ярко, искряща от коледни светлини и украси. Докато приближаваше, Елена я огледа внимателно от безопасно разстояние — наблюдаваше как двойките пристигат за бала и минават покрай полицаите, застанали на пост пред вратата. Усети мълчаливото присъствие на Деймън до себе си и му посочи едно момиче с дълга светлокестенява коса.

— Вики Бенет — рече Елена.

— Щом казваш, значи е тя — отвърна той.

Сега оглеждаше импровизирания им щаб за вечерта. Бюрото на Аларик бе разчистено, а той се бе надвесил над грубо начертана карта на училището. Мередит се бе навела до него, а тъмната й коса се бе разпиляла по ръкава му. Мат и Бони бяха сред пристигащите на паркинга, а Стефан и Деймън обикаляха край училището. Щяха да се редуват.

— Ти по-добре остани вътре — каза Аларик на Елена. — Само това ни липсва — някой да те види и да се втурне да те преследва с дървен кол.

— Та аз вече цяла седмица се разхождам из града — рече Елена развеселено. — Ако не искам да ме видят, никой няма да ме види. — Но все пак се съгласи да остане в кабинета по история и да съгласува действията си с останалите.

Прилича на замък, помисли си тя, докато наблюдаваше как Аларик отбелязва разположението на полицаите и на останалите мъже върху картата. И ние го защитаваме. Аз и верните ми рицари.

Кръглият плосък часовник върху стената отброяваше минутите. Елена го поглеждаше, докато пускаше хората навън и вътре през вратата. Наливаше кафе от термоса на желаещите и изслушваше докладите им.

— В северната страна на училището всичко е спокойно.

— Каролайн току-що бе коронована за Снежна кралица. Голяма изненада, няма що.

— Някакви деца се появиха на паркинга, шерифът ги подбра и отведе…

Мередит влизаше и излизаше.

— Може би сме сгрешили — заяви Стефан около час по-късно. Двамата за пръв път се озоваваха заедно от началото на вечерта.