Л. Смит - Яростта

— Опитай се по-настойчиво — настоя Елена.

— Ще го направя. А междувременно може би не е зле да помислиш за собствената си безопасност. Ако казаното от Мередит е истина, тогава повечето от нападенията са били срещу теб или твои близки. Гаджето ти е било хвърлено в кладенец, колата, която караше, бе избутана в реката, възпоминателната служба в твоя памет бе прекъсната. Мередит каза, че дори малката ти сестра е била заплашена. Ако утре предстои да се случи нещо, може би не е зле да напуснеш града.

Сега бе ред на Елена да се слиса. Никога досега не се бе замисляла за нападенията по този начин, но казаното от Аларик беше истина. Чу как Стефан пое дълбоко дъх и усети как пръстите му стиснаха нейните.

— Той е прав — рече той. — Трябва да заминеш, Елена. Аз мога да остана, докато…

— Не. Няма да замина без теб. И — продължи бавно и замислено тя — няма да отида никъде, докато не открием другата Сила и не я спрем. — Погледна го напрегнато и продължи припряно: — О, Стефан, не разбираш ли, никой няма шанс срещу това. Господин Смолуд и приятелите му нямат понятие за опасността. Аларик си мисли, че може да се бори с тази непозната сила, като размахва ръце. Никой от тях не подозира срещу какво са изправени. Ние сме единствените, които можем да се справим.

Видя съпротивата в погледа на Стефан, усети я в напрягането на мускулите му. Но докато се взираше в лицето му, видя как възраженията му отпадат едно по едно. Просто защото казаното от нея беше истина, а Стефан мразеше лъжата.

— Добре — примири се накрая той, но с явна неохота. — Но веднага щом приключи всичко, ще заминем. Няма да остана в град, чиито жители са фанатици, търчащи наоколо със заострени колове.

— Да. — Елена стисна пръстите му. — След като всичко приключи, ще се махнем оттук.

Стефан се обърна към Аларик.

— И ако няма възможност да ги разубедиш да отменят утрешния бал, смятам, че трябва да наблюдаваме събитието. Ако нещо се случи, може би ще успеем да го спрем, преди да е излязло извън контрол.

— Идеята е добра — живна Аларик. — Можем да се срещнем утре след мръкване пак тук. Никой няма да дойде в кабинета по история. Ще се редуваме през цялата нощ и ще наблюдаваме какво става на бала.

Елена изгледа подозрително Бони.

— Ами… това ще означава, че ще трябва да се пропусне бала… имам предвид тези, които могат да отидат.

Бони скочи на крака.

— О, на кого му пука за бала? — възмути се тя. — Какво, за Бога, означават някакви си тъпи танци за когото и да било от нас?

— Добре — мрачно рече Стефан. — Тогава е решено. — Изглежда през тялото му премина силна болка, защото той се сгърчи и погледна надолу. Елена тутакси се притесни.

— Трябва да си починеш — заяви тя. — Аларик, може ли да ни закараш? Не е толкова далеч.

Стефан възрази, че е напълно способен да върви сам, но накрая се предаде. Пред пансиона, след като Стефан и Деймън слязоха от колата, Елена се наведе към прозореца от страната на Аларик за един последен въпрос. Не й даваше мира, откакто той им разказа историята си.

— Искам да попитам за онези хора, които са срещали вампири. Какви точно са психологическите последици? Имам предвид дали всички полудяват, или имат кошмари? Изобщо добре ли са след това?

— Зависи от конкретния човек — отвърна Аларик. — И от това колко контакта е имал и какви са били. Но най-вече от личността на жертвата, доколко индивидуалното съзнание може да се справи.

Елена кимна и не продума нищо, докато светлините от фаровете на колата на Аларик не се изгубиха в снежния мрак. Тогава се обърна към Стефан.

— Мат.

Стефан погледна към Елена. Снежните кристали блестяха в тъмната му коса.

— Какво за Мат?

— Спомням си… нещо. Не е много ясно. Но първата нощ, когато не бях на себе си… тогава видях ли Мат? Аз…?

Вълна на страх и ужас скова гърлото й и гласът й пресекна. Но не беше нужно да продължава, нито Стефан да й отговаря. Прочете го в очите му.

— Това беше единственият начин, Елена — промълви той. — Щеше да умреш без човешка кръв. Да не би да предпочиташ да бе нападнала някой, който щеше да се съпротивлява и да го нараниш или дори убиеш? Нуждата щеше да те тласне към това. Това ли би искала?

— Разбира се, че не! — ужаси се Елена. — Но трябваше ли да бъде Мат? О, не ми отговаряй, аз също не мога да се сетя за някой по-подходящ. — Пое дълбоко дъх. — Но сега се тревожа за него, Стефан. Не съм го виждала от онази нощ. Той добре ли е? Какво ти каза?

— Не много. — Стефан извърна поглед. — „Остави ме на мира“… това бе всичко, което каза. Освен това отрича през онази нощ да се е случило нещо и само твърди, че си мъртва.