Л. Смит - Яростта

Мередит, която през цялото време, докато траеше разговора, гледаше замислено купчината листове върху бюрото на Аларик, вдигна глава. Заговори равнодушно, без следа от някакви чувства.

— Виждате ли, аз го познах. Отначало не можах да си спомня къде съм го виждала, защото оттогава минаха почти три години. После се сетих, че беше в болницата, където бе настанен дядо ми. Това, което казах на онези мъже, беше истина, Стефан. Дядо ми беше нападнат от вампир.

Настъпи кратка тишина, после Мередит продължи:

— Случило се е отдавна, преди да се родя. Той не бил много наранен, но така и не могъл да се оправи. Станал… ами нещо като Вики, само че бил по-буен. До такава степен, че близките ми се опасявали, че може да нарани себе си или някой друг. Така че го отвели в болница, на място, където се надявали, че ще е в безопасност.

— В клиника за душевноболни — уточни Елена. Прониза я симпатия към тъмнокосото момиче. — О, Мередит! Защо не ни каза нищо? Трябваше да споделиш с нас.

— Зная. Трябваше… но не можах. Семейството пазеше тайната толкова дълго… или поне се опитваше. От това, което разбрах от дневника на Каролайн, тя очевидно е чула. Истината е, че никой не повярва на разказите на дядо за вампира. Просто решиха, че е поредната му халюцинация, той постоянно ги имаше. Дори и аз не вярвах на тези истории… докато не се появи Стефан. И тогава… не зная как, но започнах да сглобявам парчетата от мозайката. Но не повярвах наистина, докато ти не се върна, Елена.

— Изненадана съм, че не ме мразиш — промълви Елена тихо.

— Как бих могла? Познавам теб, познавам и Стефан. Зная, че не сте зли. — Мередит не погледна към Деймън, за нея той сякаш не присъстваше по време на изповедта й. — И когато си спомних как видях Аларик да говори с дядо ми в болницата, бях сигурна, че той също не е зъл. Просто не знаех как да ви събера заедно, за да ви го докажа.

— Аз не те познах — призна си Аларик. — Старецът имаше различно име. Той е баща на майка ти, нали така? Може и да съм те виждал да се мотаеш в чакалнята, но тогава си била просто едно кльощаво дете. Много си се променила — додаде с възхищение.

Бони се изкашля многозначително.

Елена се опитваше да подреди в ума си всичко чуто до този момент.

— Тогава какво правеха онези мъже с дървения кол, ако ти не си им казал нищо?

— Разбира се, трябваше да помоля бащата на Каролайн за разрешение да я хипнотизирам. Докладвах им какво съм открил. Но ако си мислите, че имам нещо общо със случилото се тази вечер, много грешите. Дори не знаех за това.

— Аз му казах какво правим, как се опитваме да открием другата Сила — обади се Мередит. — И той пожела да ни помогне.

— Казах, че може да помогна — уточни Аларик.

— Не става така — заговори Стефан. — Ти или си с нас, или си против нас. Благодарен съм ти за това, което направи там на паркинга, но си остава фактът, че ти сложи началото на всички неприятности. Сега трябва да решиш: на наша страна ли си, или на тяхна?

Аларик ги огледа един по един — видя твърдия поглед на Мередит, повдигнатите вежди на Бони, Елена, коленичила на земята до Стефан, чиято рана на главата вече почти бе зараснала. Сетне се извърна, за да погледне към Деймън, който се бе облегнал на стената с мрачно и свъсено лице.

— Ще ви помогна — рече Аларик накрая. — По дяволите, та това е изключителен случай за изследване!

— Добре тогава — кимна Елена. — В играта си. И така, какво ще правим утре с господин Смолуд? Какво ще стане, ако поиска отново да хипнотизираш Тайлър?

— Ще го убедя, че сега не е моментът — отвърна Аларик. — Няма да мога дълго да отлагам, но поне ще спечеля малко време. Ще му кажа, че трябва да помагам за приготовленията за бала…

— Почакай — прекъсна го Стефан. — Балът не бива да се състои, не и ако съществува някаква възможност да се предотврати. Ти си в добри отношения с директора на гимназията, можеш да поговориш с училищния съвет. Накарай ги да го отменят.

Аларик се слиса.

— Смяташ, че може да се случи нещо?

— Да — потвърди Стефан. — Не само заради това, което стана по време на другите чествания, но и защото нещо се мъти около този бал. Подготвя се от седмица, усещам го.

— Аз също — подкрепи го Елена. До този момент не го бе осъзнала, но напрежението, което усещаше, не беше само вътре в нея. Беше и отвън, заобикаляше ги. Въздухът бе натежал от него. — Нещо ще се случи, Аларик.

Аларик подсвирна тихо.

— Е, ще се опитам да ги убедя, но… не зная. Вашият директор е много упорит в стремежа си всичко да изглежда нормално. Освен това не бих могъл да дам никакво разумно обяснение защо балът трябва да се отмени.