Л. Смит - Яростта

Бяха човешки кости, начупени и раздробени. Бони се обърна.

Сърцевидното й лице се заклати настрани, докато празните й втренчени очи обходиха групата. Накрая се спря точно срещу Елена.

После цялата потръпна, олюля се и политна рязко напред като марионетка, на която са срязали конците.

Елена успя да я подхване, като едва запази равновесие.

— Бони? Бони? — Кафявите очи, които я погледнаха, разширени и объркани, бяха вече истинските, изплашени очи на приятелката й. — Какво стана? — попита настоятелно Елена. — Къде отиде то?

— Тук съм.

Над опустошената гробница се появи неясна светлина. Не, не е светлина, поправи се Елена. Усещаше я с очите си, но не беше светлина от нормалния спектър. Това беше нещо по-странно от инфрачервените или виолетови лъчи, нещо, което човешките сетива не можеха да уловят. То се разкриваше пред нея, нахлу в съзнанието й, тласкано от някаква външна сила.

— Другата Сила — прошепна Елена и кръвта й се смрази.

— Не, Елена.

Гласът не беше звук, така, както видението не беше светлина. Беше нещо тихо като звездно сияние и тъжно. Напомни й на нещо.

Майко? — попита обезумяло Елена. Но не беше гласът на майка й. Сиянието над гробницата се завихри на спирала и за миг Елена зърна в средата му лице — нежно и тъжно. В този миг разбра.

— Чаках те — промълви меко гласът на Хонория Фел.

— Сега най-после мога да говоря с теб в собствената си форма, а не чрез устните на Бони. Нямаш много време, а опасността е огромна.

Елена най-после успя да се отърси от вцепенението.

— Но каква е тази зала? — попита. — Защо ни доведе тук?

— Ти ме помоли. Не можех да ти се покажа, докато ти сама не пожела. Това е твоето бойно поле.

— Не разбирам.

— Тази крипта бе построена за мен от жителите на Фелс Чърч. Като място за покой на тленните ми останки. Тайно място за човек, който приживе е имал тайни сили. Също като Бони и аз знаех неща, които никой друг простосмъртен не можеше да узнае. Виждах неща, които никой друг от съвременниците ми не можеше да види.

— Ти си била ясновидка — прошепна Бони с дрезгав глас.

— В онези дни такива като нас ги наричаха вещици. Но аз никога не съм използвала силите си, за да причинявам зло и когато умрях, хората ми издигнаха този монумент, така че двамата със съпруга ми да почиваме в мир. Но после, след много години вечният ни покой бе нарушен.

Призрачната тайнствена светлина взе да гасне и намалява, и силуетът на Хонория потрепна.

— Друга сила се появи във Фелс Чърч, изпълнена с омраза и жажда за разрушение. Тя оскверни вечното ми жилище и разпръсна костите ми. Превърна гробницата ми в свое убежище. После излезе, за да причини зло на моя град. И аз се събудих. Още от самото начало се опитах да те предупредя, Елена. Тя живее тук, под гробището. Тя те чака, наблюдава те. Понякога приема формата на кукумявка…

Кукумявка. Мислите на Елена препуснаха. Кукумявка като онази, която бе видяла, кацнала на църковната кула с камбанарията. Като кукумявката, която беше в обора, като кукумявката в почернелите клони на акацията до дома й.

Бяла кукумявка… хищна птица… месоядна… помисли си тя. После си припомни големите бели криле, които сякаш закриваха хоризонта. Огромната птица от мъгла или сняг, която я преследваше неуморно, изпълнена с кръвожадност и животинска омраза…

— Не! — изкрещя тя, когато споменът я завладя.

Усети ръката на Стефан върху рамото си, пръстите му се забиха почти болезнено в плътта й. Това я върна към реалността. Хонория Фел продължаваше да говори.

— И теб, Стефан, тази сила наблюдава и теб. Мразеше те още преди да намрази Елена. Измъчваше те и си играеше с теб като котка с мишка. Мрази тези, които ти обичаш. Самата тя е пълна с отровна любов.

Елена погледна неволно зад гърба си. Видя Мередит, Аларик и Мат, замръзнали на местата си. Бони и Стефан бяха до нея. Но Деймън… къде беше Деймън?

— Омразата на тази сила е толкова огромна, че желанието й да сее смърт е безкрайно, всяка пролята кръв й доставя удоволствие. В момента животните, които контролира, се измъкват от гората. Придвижват се към града, към светлините.

— Снежният бал! — възкликна Мередит остро.

— Да. И този път те ще убиват.

— Трябва да предупредим хората — обади се Мат. — Всички са на бала…

— Никога няма да бъдете в безопасност, докато силата, която ги управлява, не бъде разрушена. Убийствата ще продължат. Трябва да унищожиш Силата, която е изпълнена с такава омраза. Затова те доведох тук.