Л. Смит - Яростта

Този път, когато се насили да отвори очи, успя. И още преди да успее да фокусира погледа си в мъждивата светлина, вече знаеше. Най-после знаеше.

Фигурата в дългата, влачеща се по земята бяла дреха, се извърна от свещта, която палеше, и Елена видя лицето й, което удивително приличаше на нейното. Но беше леко изкривено, бледо и красиво като ледена скулптура. Нещо не бе наред. Приличаше на безкрайните отражения на Елена в коридора с огледалата, които бе видяла в съня си. Изкривено, гладно и подигравателно лице.

— Здравей, Катрин — прошепна тя.

Катрин се усмихна — лукава и хищническа усмивка.

— Не си толкова глупава, колкото мислех.

Гласът й бе нежен и мелодичен — сребрист, помисли си Елена. Като миглите й. Когато се движеше, по дрехата й проблясваха сребристи светлини. Но косата й бе като разтопено злато, почти толкова бледозлатиста като косата на Елена. А очите й приличаха на очите на котенце: кръгли и искрящосини. Около шията си носеше огърлица с камъни със същия яркосин цвят.

Гърлото на Елена я болеше, сякаш много дълго бе крещяла. Усещаше непривична сухота. Извърна бавно глава настрани, но дори при това малко движение изпита болка.

Стефан беше до нея, с глава, обронена върху гърдите, и ръце, завързани за портата от ковано желязо. Доколкото успя да види лицето му, различи, че е смъртнобледо. Гърлото му бе разкъсано и кръвта, потекла по яката на ризата му, вече бе засъхнала.

Елена се извърна толкова бързо към Катрин, че й се зави свят.

— Защо? Защо правиш това?

Катрин се усмихна, разкривайки издадените си напред бели зъби.

— Защото го обичам — отвърна тя с напевен детски глас. — Нима ти също не го обичаш?

Чак сега Елена осъзна защо не може да се движи и защо ръцете я болят. Тя бе вързана също като Стефан, прикрепена здраво към затворената порта. Когато извърна с болезнено усилие главата си на другата страна, видя Деймън.

Той бе в много по-лошо състояние от брат си. Якето и ръката му бяха разкъсани, а от зеещата кървяща рана на Елена й се повдигна. Ризата му висеше на парцали, но тя видя лекото повдигане на ребрата му, докато дишаше. Ако не беше това почти незабележимо движение, щеше да реши, че е мъртъв. Цялата му коса бе оплескана с кръв, която на тънки струйки се стичаше надолу върху затворените му очи.

— Кого харесваш повече? — попита Катрин с доверителен приятелски тон. — Можеш да ми кажеш. Кого смяташ за по-хубав?

Елена я погледна с погнуса.

— Катрин — прошепна. — Моля те. Моля те, изслушай ме…

— Кажи ми. Слушам те. — Яркосините блестящи очи изпълниха полезрението й, когато Катрин се наведе по-близо. Устните й почти докоснаха тези на Елена.

— Мисля, че и двамата са забавни. Обичаш ли да се забавляваш, Елена?

Отвратена, Елена затвори очи и отвърна лице. Само да можеше главата й да спре да се върти…

Катрин отстъпи назад и звънко се засмя.

— Зная, че изборът е труден. — Направи малък пирует и Елена видя, че това, което бе помислила за дълга, бяла дреха, всъщност беше косата на Катрин. Стелеше се по гърба й като златен водопад, стигаше до пода и се влачеше подире й.

— Зависи от вкуса ти — продължи Катрин, като направи няколко грациозни танцови стъпки и спря пред Деймън. Стрелна с дяволит поглед Елена. — Но пък аз винаги съм обичала сладките неща. — Сграбчи Деймън за косата, дръпна нагоре главата му и жадно заби зъби в шията му.

— Не! Не го прави, не го наранявай повече… — Елена се хвърли напред, но бе завързана прекалено здраво. Портата бе от солидно желязо, забита в каменната стена, а въжетата — твърде здрави. Катрин издаваше животински звуци, докато гризеше и дъвчеше плътта, а Деймън стенеше, макар и в безсъзнание. Елена видя как тялото му потръпва инстинктивно от болката.

— Моля те, спри. О, моля те, спри…

Катрин вдигна глава. Кръвта се стичаше по брадичката й.

— Но аз съм гладна, а той е толкова вкусен — рече тя. Обърна се и отново впи зъбите си, а тялото на Деймън потръпна. Елена изкрещя.

И аз бях същата, помисли си. В началото, през онази първа нощ в гората, и аз бях същата. Нараних Стефан по същия начин, исках да го убия…

Мракът я обгърна и тя с благодарност се отпусна в прегръдката на забравата.

Когато наближиха училището, колата на Аларик поднесе по заледения участък и автомобилът на Мередит, който я следваше плътно отзад, едва не я блъсна. Тя и Мат изскочиха от колата, оставяйки вратите отворени. Пред тях Аларик и Бони направиха същото.

— Ами другите хора от града? — изкрещя Мередит, докато тичаше към тях. Вятърът се бе усилил и лицето й гореше от студа.