Л. Смит - Яростта

— Нищо не може да се направи, нали? — попита много тихо.

Той не се престори, че не разбира.

— Не може — отвърна той също толкова тихо.

Елена се почувства така, сякаш е направила последната крачка, прекосявайки невидима линия, откъдето нямаше връщане назад.

— Съжалявам за начина, по който се държах с теб в гората — изрече, когато отново възвърна гласа си. — Не зная защо извърших всички онези неща. Спомням си какво направих, но не помня защо го направих.

— Съжаляваш? — Гласът му потрепери. — Елена, след всичко, което ти причиних, след всичко, което ти се случи заради мен… — Не можа да довърши и двамата се притиснаха един към друг.

— Колко трогателно — разнесе се глас откъм стълбите. — Искаш ли да имитирам цигулка?

Елена изтръпна, спокойствието й се стопи и кръвта се смрази във вените й. Бе забравила хипнотичната настойчивост на Деймън, пламтящите му черни очи.

— Как влезе тук? — попита Стефан.

— По същия начин като теб, предполагам. Привлечен от лумналия огън на отчаянието на Елена. — Деймън кипеше от ярост, Елена тутакси го усети. Бе не само раздразнен или обезпокоен, а изпълнен с нажежен до бяло гняв и враждебност.

Но той се бе държал добре с нея, когато бе объркана и безразсъдна. Беше я завел на безопасно място, беше се погрижил за нея. И не я бе целунал, докато се намираше в онова ужасяващо уязвимо състояние. Той беше… мил с нея.

— Между другото, там долу става нещо — заяви Деймън.

— Зная, пак е Бони — кимна Елена, пусна Стефан и отстъпи назад.

— Няма това предвид. Нещо става отвън.

Смаяна, Елена го последва до първия завой на стълбите, където имаше прозорец, гледащ към паркинга. Усети Стефан зад гърба си, докато се наведе да огледа сцената долу.

Пред църквата се бе насъбрала тълпа, но хората стояха в редици в края на паркинга и никой не се осмеляваше да отиде по-нататък. Срещу тях се бе събрала не по-малка глутница кучета.

Приличаха на две армии, готови за бой. Но най-странното беше, че и двете групи бяха неподвижни. Хората изглеждаха като парализирани от тревога, докато кучетата сякаш чакаха нещо.

На Елена й направи впечатление, че кучетата са от различни породи. Имаше корджи, дребни кучета с остри муцуни и лъскави кафявочерни териери, както и едно лхаса апсо с дълга златиста козина. Различи по големина шпаньоли, един териер и много красив снежнобял самоед. Видя и големи кучета: ротвайлер с отрязана опашка, сива ловджийска хрътка и огромен шнауцер — катраненочерен.

— Това там са боксерът на господин Грунбаум и немската овчарка на семейство Съливан. Но какво им става?

Хората, отначало притеснени, сега изглеждаха изплашени. Стояха рамо до рамо, но никой не се осмеляваше да излезе напред и да приближи към кучетата.

При все това кучетата не правеха нищо, просто стояха или седяха, провесили езици. Странно колко са неподвижни, помисли си Елена. Не помръдваха опашки, нито дори ушите си. Нямаше никакви приятелски знаци. Просто… чакаха.

Робърт беше най-отзад в тълпата. Елена се изненада да го види, но за миг не можа да си спомни защо. После осъзна, че сигурно е, защото той не беше в църквата. Докато го наблюдаваше, той се отдалечи от множеството и изчезна под издадената част на църквата.

— Челси! Челси!

Някой най-сетне излезе напред. Дъглас Карсън, разпозна го Елена, жененият по-голям брат на Сю Карсън. Мъжът пристъпи в пространството между хората и животните и протегна ръка.

Шпаньолът с дългите лъскави кафяви уши извърна глава. Отрязаната му бяла опашка потрепна леко въпросително и кучето вдигна черно-бялата си муцуна. Но не отиде при младия мъж.

Дъг Карсън направи още една крачка.

— Челси… добро момиче. Ела тук, Челси. Ела! — щракна с пръсти.

— Какво усещаш да се излъчва от онези кучета там долу? — попита Деймън.

Стефан поклати глава, без да се извръща от прозореца.

— Нищо — отвърна рязко.

— Нито пък аз. — Деймън присви очи и наклони преценяващо глава. Елена си помисли, че с леко оголените си зъби й прилича на ловджийска хрътка. — Но би трябвало да усещаме, знаеш го. Те трябва да имат някакви емоции, които ние можем да усетим. Вместо това всеки път, щом се опитам да проникна в съзнанието им, се сблъсквам с нещо като гола бяла стена.

На Елена й се щеше да знае за какво говорят.

— Какво искаш да кажеш с това „да проникна в съзнанието им“? — попита. — Та те са животни.

— Външният вид може да лъже — отбеляза Деймън иронично и Елена си спомни за цветовете на дъгата, танцуващи по перата на онзи гарван, който я преследваше от първия ден на новата учебна година. Ако се взреше по-отблизо, можеше да види същите отблясъци по копринената коса на Деймън. — Но във всички случаи животните имат емоции. Ако Силите ти са достатъчно мощни, можеш да изследваш мозъците им.