Л. Смит - Яростта

Изправи се бавно и приближи към прозореца със спуснати капаци. Затъмненото стъкло беше като огледало и тя се взря в отражението си.

Не беше отражението, което бе видяла в съня си, когато тичаше по коридора с огледалата, които сякаш бяха оживели. Нямаше нищо лукаво или жестоко в това лице. Беше си същото, съвсем малко по-различно от това, което бе свикнала да вижда. Кожата й излъчваше бледо сияние, а в очите й имаше определена празнота. Елена докосна с пръсти шията си от двете страни. Там, където Стефан и Деймън бяха всмукали от кръвта й. Дали наистина е било достатъчно, дали тя на свой ред е поела достатъчно от тяхната кръв?

Изглежда е било. И сега до края на съществуването си тя беше обречена да се храни като Стефан. Трябваше да…

Отпусна се на колене и притисна чело към голата дървена стена. Не мога, помисли си тя. О, моля те, не мога, не мога.

Никога не е била особено религиозна. Но дълбоко в нея ужасът крещеше и всяка част от съществото й умоляваше за помощ. О, моля те! О, моля те, моля те, помогни ми! Не молеше за нищо конкретно, мислите й бяха прекалено объркани. Повтаряше само: О, моля те, помогни ми, о, моля те, моля те .

След известно време отново се изправи.

Лицето й все още беше бледо, но с някаква зловеща красота — като фин порцелан, осветен отвътре. Очите й бяха заобиколени от дълбоки сенки, но в тях се четеше решителност.

Трябваше да намери Стефан. Ако имаше начин да й се помогне, той щеше да го знае. А ако нямаше… е, тогава повече от всякога се нуждаеше от него. Искаше да бъде единствено с него.

Излезе и затвори внимателно вратата на таванската стая. Аларик Залцман не биваше да открие мястото, където се криеше. Видя върху стената календар със зачеркнати дни до 4 декември. Бяха изминали четири дни от последната съботна нощ. Тя бе спала четири дни.

Когато стигна входната врата, се сгърчи от дневната светлина. Болеше. Въпреки че небето бе покрито с тъмни облаци и навярно всеки момент щеше да завали дъжд или сняг, очите я заболяха. Насили се да напусне безопасното убежище на къщата, но изведнъж я връхлетя страх от откритото пространство. Промъкваше се покрай оградите, като се стараеше да остава близо до дърветата, готова да изчезне в сенките. Самата тя се чувстваше като сянка — или призрак, облечен в дългата бяла рокля на Хонория Фел. Ако някой я срещнеше, сигурно щеше да си изкара акъла.

Но предпазливостта й бе напразна. Улиците бяха безлюдни и нямаше кой да я види, сякаш градът бе изоставен. Мина покрай явно пусти къщи, дворове и заключени магазини. Тук-там видя паркирани коли, но те също бяха празни.

Тогава видя някакъв силует, издигащ се в небето, който я накара да се закове на място. Висока кула с камбанария, която се извисяваше на фона на гъстите тъмни облаци. Когато приближи към сградата, краката на Елена трепереха. Познаваше тази църква, откакто се помнеше, хиляди пъти бе виждала кръста върху стената. Но сега се приближаваше към него, сякаш той беше затворено в клетка животно, което можеше да се освободи и да я захапе. Притисна длан към каменната стена и леко я плъзна към издълбания символ.

Когато разперените й пръсти докоснаха кръста, в очите й запариха сълзи, а гърлото й се сви от болка. Плъзна ръка надолу, докато го закри. Тогава се облегна на стената и сълзите й рукнаха.

Аз не съм лоша, каза си тя. Сторих неща, които не биваше. Имах прекалено високо мнение за себе си, никога не благодарих на Мат, Бони и Мередит за всичко, което направиха за мен. Трябваше повече да си играя с Маргарет и да бъда по-мила с леля Джудит. Но не съм дяволско изчадие. Не съм прокълната.

Когато погледът й се проясни отново, вдигна глава към сградата. Господин Нюкасъл бе казал нещо за църквата. Какво ли имаше предвид?

Заобиколи главния вход. Имаше странична врата, която водеше към балкона на църковния хор. Тя се промъкна безшумно нагоре по стълбите и погледна надолу от балкона.

Изведнъж разбра защо улиците бяха толкова пусти. Изглежда всички жители на Фелс Чърч се бяха събрали тук, всички скамейки бяха заети, а църквата бе запълнена докрай. В дъното хората стояха прави. Когато се взря в предните редове, Елена осъзна, че познава всички, бяха ученици от горните класове в гимназията, съседи и приятели на леля Джудит. Леля Джудит също беше там, облечена в черната рокля, която бе носила на погребението на родителите й.

О, Господи, помисли си Елена и пръстите й се вкопчиха в парапета. До този момент бе твърде заета да гледа и не чуваше нищо, но изведнъж тихото монотонно говорене на преподобния Бетиа се превърна в думи: