Л. Смит - Яростта

Мередит знаеше.

Дали Стефан й е казал? Елена огледа редиците от опечалени под нея, осъзнавайки за пръв път, че Стефан не е сред тях. Нито Мат. Но не смяташе, че Стефан е казал на Мередит или че приятелката й ще избере тъкмо този начин да й предаде някакво съобщение, ако той го бе сторил. В този миг Елена си спомни начина, по който Мередит я бе погледнала в нощта, когато спасиха Стефан от кладенеца, когато Елена я помоли да я остави сама с него. Припомни си онези умни черни очи, които през изминалите месеци неведнъж се бяха спирали изучаващо върху лицето й. Припомни си начина, по който Мередит ставаше все по-тиха и замислена всеки път, когато Елена й отправяше някоя странна молба.

Значи Мередит се е досетила. Елена се запита каква част от истината е разбрала.

Сега отпред излезе Бони, която плачеше, без да се сдържа. Това беше изненадващо, ако Мередит знаеше, защо не беше казала на Бони? Но може би Мередит само подозираше нещо и не искаше да го сподели с Бони, за да не се окаже напразна надежда.

Словото на Бони беше толкова емоционално, колкото това на Мередит спокойно и овладяно. Гласът й пресекваше и тя постоянно бършеше сълзите, стичащи се по лицето й. Накрая преподобният Бетиа приближи и й подаде нещо бяло — носна или книжна кърпичка.

— Благодаря ви — рече Бони и изтри сълзите си. Наклони глава назад, за да огледа тавана — навярно да се окопити или да получи вдъхновение. Когато го стори, Елена видя нещо, което никой друг не можеше да види: лицето на Бони изгуби цвета си и доби празно изражение — не като някой, който щеше всеки миг да припадне, а по начин, който й бе твърде познат.

По гърба на Елена пропълзяха ледени тръпки. Не и тук. О, Господи, не тук!

Но вече се случваше. Брадичката на Бони се сведе и тя отново огледа насъбралото се множество. Само че този път сякаш не ги виждаше и гласът, който излезе от гърлото й, не беше този на Бони.

— Никой не е такъв, какъвто изглежда. Запомнете го. Никой не е такъв, какъвто изглежда.

После просто остана там неподвижно, взряна напред с празни очи.

Хората се размърдаха неспокойно, споглеждайки се помежду си. Сетне се надигна разтревожен шепот.

— Запомнете това, запомнете го, никой не е такъв, какъвто изглежда. — Бони внезапно се олюля и преподобният Бетиа се спусна към нея, докато един мъж се забърза от другата й страна. Вторият мъж имаше плешива глава, която в момента лъщеше от пот — господин Нюкасъл, осъзна Елена. А в дъното на църквата Аларик Залцман беше възседнал нефа. Стигна до Бони тъкмо когато момичето припадна и в този миг Елена чу зад гърба си стъпки по стълбата.

Доктор Файнбърг, помисли си обезумяло Елена, докато се опитваше да се извърне и в същото време да се слее със сенките. Но очите й не срещнаха дребното лице с ястребов нос. Лицето, разкрило се пред погледа й, бе с изящните черти на римски профил от стара монета, с изтерзани зелени очи. Времето спря за миг, сетне Елена се озова в прегръдките му.

— О, Стефан, Стефан…

Усети как тялото му се вцепени от изненада. Ръцете му я обгърнаха машинално, съвсем леко, сякаш бе непозната, припознала го за някой друг.

— Стефан — изрече тя отчаяно и зарови лице на рамото му, опитвайки се да получи някакъв отговор. Не би могла да го понесе, ако я отхвърли. Ако я мразеше, щеше да умре.

Въздъхна и се опита да се притисне по-плътно към него, сякаш искаше двамата да се слеят в едно, да изчезне в него. О, моля те, помисли си тя, о, моля те, о, моля те…

— Елена. Елена, всичко е наред, разбирам те. — Той продължи да говори, редейки дребни незначителни слова, предназначени да я успокоят, докато галеше главата й. Тя усети промяната, когато ръцете му се стегнаха около нея. Сега той знаеше кого държи в обятията си. За пръв път, откакто се бе събудила през този ден, Елена се почувства в безопасност. Въпреки това мина доста време, преди да отпусне хватката си, макар и едва забележимо. Не плачеше, дишаше накъсано, обзета от паника.

Най-после усети, че светът около нея е спрял да се върти и всичко си идва на мястото. Остана така няколко безкрайни минути с глава, отпусната на рамото му, потопена в спокойствието и сигурността на близостта му.

После вдигна глава и го погледна в очите.

Когато по-рано същия ден си беше спомнила за Стефан, беше мислила как би могъл да й помогне. Смяташе да го помоли, да го умолява да я спаси от този кошмар, да я направи отново предишната Елена. Но сега, докато го гледаше, изпита странно отчаяно примирение.