Л. Смит - Яростта

А тя не можеше да сподави реакцията, объркания си и безпомощен гняв. Посегна към него, но той хвана китките й и ги стисна, докато очите му я пронизваха безмилостно. Елена се сепна, когато чу звука, който излезе от устните й — съскане, което приличаше повече на животинско, отколкото на човешко. Осъзна, че е свила пръсти, издавайки ноктите си.

Какво правя? Нападам го само защото не иска да защити хората от разбеснелите се кучета, които са ги нападнали? Какъв смисъл има? Тя пое дълбоко въздух, отпусна ръце и облиза устните си. Отстъпи назад и той я пусна.

Двамата дълго се взираха един в друг.

— Ще сляза долу — рече Елена тихо и се обърна.

— Не.

— Те се нуждаят от помощ.

— Добре тогава, дяволите да те вземат! — Никога досега Деймън не й бе говорил с толкова нисък, но гневен глас. — Аз ще… — млъкна и Елена, която бързо се обърна, видя как удари с юмрук по перваза на прозореца и стъклото издрънча. Ала вниманието му бе приковано от случващото се навън и гласът му отново бе идеално овладян, когато изрече тихо: — Помощта току-що пристигна.

Бяха пожарникарите. Техните маркучи бяха с много по-мощни струи от градинския и пелена от плющяща вода се изля върху разбеснелите се кучета. Елена видя Шерифа с пистолет в ръка и прехапа устни, когато той вдигна дулото и се прицели. Чу се изстрел и огромният шнауцер падна. Шерифът се прицели отново.

След това всичко приключи много бързо. Няколко кучета вече се бяха разбягали от силната водна струя, а при втория изстрел повечето животни се отделиха от глутницата и се насочиха към края на паркинга. Сякаш това, което ги направляваше досега, ги пусна изведнъж. Елена изпита огромно облекчение, когато видя Стефан невредим сред тълпата да отблъсква от Дъг голдън ритрийвъра, чиито очи бяха замъглени. Челси се приближи предпазливо към господаря си и погледна към лицето му с наведена глава и подвита опашка.

— Всичко свърши — оповести Деймън.

Прозвуча почти незаинтересовано, но Елена го изгледа остро. Добре тогава, дяволите да те вземат, аз ще… какво ? — помисли си тя. Явно не беше в настроение да й отговори, но пък тя бе в настроение да настоява.

— Деймън… — Сложи ръка върху рамото му.

Той се скова и се обърна.

— Е?

За миг двамата се гледаха, сетне по стълбите се чуха стъпки. Стефан се бе върнал.

— Стефан… ти си ранен. — Елена примигна объркано.

— Добре съм. — Той изтри кръвта от лицето си с разкъсания ръкав.

— А Дъг как е? — попита Елена и преглътна.

— Не зная. Той е ранен. Много хора са ранени. Това беше най-странното нещо, което някога съм виждал.

Елена се отдалечи от Деймън, качи се нагоре по стълбите и излезе на балкона на църковния хор. Искаше да помисли, но главата й пулсираше. Най-странното нещо, което Стефан някога бе виждал… това говореше много. Нещо странно витаеше във Фелс Чърч.

Стигна до стената зад последната редица седалки, подпря се на нея и се плъзна надолу, за да седне на пода. Да, наистина, нещо странно витаеше над Фелс Чърч. В деня, когато празнуваха основаването на града, можеше да се закълне, че не й пука за Фелс Чърч или жителите му. Но сега знаеше, че не е така. Докато наблюдаваше отгоре възпоминателна служба бе започнала да осъзнава, че може би й пукаше. А след като кучетата нападнаха хората отвън, вече го знаеше със сигурност. Чувстваше се отговорна за града — никога досега не бе изпитвала нещо подобно.

В момента предишното й усещане за отчуждение и самота бе изтласкано настрани. Имаше много по-важни неща от нейните проблеми. И тя се вкопчи в тази загриженост за останалите, защото истината беше, че не можеше да се справи със собственото си положение, не, наистина, наистина не можеше…

От устните й се изтръгна сподавено ридание. Обърна се и видя Стефан и Деймън, които бяха дошли на балкона и я гледаха. Елена разтърси леко глава, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

— Елена…?

Стефан бе този, който заговори, но Елена се обърна към другия.

— Деймън — изрече с треперещ глас, — ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината? Зная, че не ти ме преследва по моста Уикъри. Усещам, че каквото и да беше то, беше различно. Но искам да те попитам друго: ти ли хвърли преди месец Стефан в стария кладенец във фермата на Франчър?

— В кладенец? — Деймън се бе облегнал на отсрещната стена, скръстил ръце пред гърдите си. По лицето му се изписа учудване.

— В нощта на Хелоуин, нощта, когато бе убит господин Танър, след като за пръв път си се показал пред Стефан в гората. Той ми каза, че те оставил на поляната и тръгнал към колата си, но някой го нападнал, преди да стигне до нея. Когато се събудил, бил в кладенеца и щеше да умре, ако Бони не ни бе отвела при него. Винаги съм смятала, че ти си го нападнал. Той винаги е предполагал, че си бил ти. Но ти ли беше?