Л. Смит - Пробуждането

Отидох в покоите на Катрин. Исках да я попитам, да я помоля… — Гласът му пресекна. Замълча, преди отново да продължи: — Обаче Деймън вече беше там, чакаше пред нейната стая. Досетих се, че той не бе устоял на глада. Сияещото му лице и енергичната му походка ми подсказаха това. Изглеждаше самодоволен като котарак, докопал се до каймака на млякото.

Но не се бе докопал до Катрин.

— Можеш да чукаш колкото си искаш, но този дракон, прислужницата й, няма де те пусне вътре. Вече опитах. Дали двамата с теб да не се опитаме да се преборим с нея?

Не му отговорих. Изражението на лицето му, този негов лукаво самодоволен вид още повече ме отблъсна от него. Заблъсках по вратата, за да я събудя…

Стефан се запъна, след което още веднъж се изсмя горчиво.

— Канех се да кажа: „Да събудим мъртвец“. Но в края на краищата не е толкова трудно да се събуди мъртвец, нали? — След още една кратка пауза той продължи:

— Прислужницата Гудрен ми отвори вратата. Лицето й бе пребледняло като платно, а очите й бяха изцъклени като две топчета от черно стъкло. Попитах я дали мога да видя господарката й. Очаквах да ми отвърне, че Катрин още спи, но вместо това Гудрен само ме изгледа безмълвно, а после извърна глава към застаналия зад мен Деймън.

— Не бих казала на него — заговори тя накрая, — но на теб ще кажа. Господарката ми Катрин не е вътре. Рано тази сутрин излезе да се разходи из градината. Каза ми само, че трябвало да обмисли нещо.

Аз останах силно изненадан.

— Рано тази сутрин? — попитах.

— Да — отвърна прислужницата. Отново изгледа с неприязън мен и Деймън. — Господарката ми беше много нещастна тази нощ — добави многозначително. — През цялата нощ плака.

Обзе ме странно чувство при думите на жената. Не беше само срам и съжаление, че Катрин е била толкова нещастна. Беше страх. Мигом забравих за глада и слабостта си. Забравих дори за враждата си с Деймън. Обърнах се към него и му казах, че трябва да намерим Катрин и той, за моя изненада, кимна в знак на съгласие.

Заехме се с претърсването на градината, като викахме името на Катрин. Помня много ясно всичко от онзи ден. Слънцето осветяваше щедро високите кипариси и боровете в градината. Деймън и аз забързахме между тях, тичайки все по-бързо, викайки все по-силно. Продължихме да я викаме, докато…

Елена усети тръпките, разтърсили тялото на Стефан, предаващи се на нея през плътно сплетените им пръсти. Той дишаше учестено, хрипове разкъсваха гърдите му.

— Стигнахме почти до края на градината, когато си спомних любимото място на Катрин. До него се стигаше по една тясна алея в градината, беше до една ниска стена, където се издигаше лимонено дърво. Втурнах се натам, като не преставах да я викам. Но когато приближих, замлъкнах. Усетих… страх… някакво ужасно предчувствие. И знаех, че не бива да… не бива да продължавам нататък…

— Стефан! — прекъсна го Елена. Причиняваше й болка, пръстите му се впиха силно в нейните, едва не ги прекършиха. Тръпките, разтърсващи тялото му, се засилиха и той целият се разтресе. — Стефан, моля те!

Но той с нищо не показа, че е чул вика й.

— Беше като… като кошмар… всичко ставаше толкова бавно. Не можех да помръдна… и все пак трябваше да продължа. Длъжен бях да продължа да вървя. Но с всяка стъпка страхът ми се усилваше. Дори усещах мириса. Мирис като на изгоряла плът. Не бива да отивам там… не искам да виждам това…

Гласът му се извиси и напрегна. Дишаше задъхано. Очите му се разшириха като на изплашено дете. Елена пое стегнатите му като менгеме пръсти с другата си ръка, за да се опита да ги разтвори.

— Стефан, всичко е наред. Ти не си там. Ти си тук, с мен.

— Не искам да го видя… но не мога да спра. Там има нещо бяло. Нещо бяло под дървото. Не ме карай да гледам натам!

— Стефан, Стефан, погледни ме!

Ала той не я чуваше. Думите се изтръгваха от гърлото му като тежки спазми, сякаш не можеше да ги контролира, не успяваше да ги изговори достатъчно бързо.

— Не можех да се приближа… ала все пак го сторих. Видях дървото, видях стената. И онова там, бялото. Зад дървото. Бяло с нещо златисто под него. И тогава разбрах, да, досетих се и се втурнах към него, защото това бялото беше нейната рокля. Бялата рокля на Катрин. Заобиколих дървото и я видях на земята и беше реално. Не сънувах. Беше роклята на Катрин — гласът му се извиси, преди да прекъсне в пристъп на невъобразим ужас, — но Катрин я нямаше в роклята.

Елена усети как я пронизва ледена тръпка като при гмуркане в студена вода. Кожата й настръхна и се опита да му каже нещо, ала не успя. Той заговори още по-забързано, сякаш така можеше да прогони обзелия го ужас.