Л. Смит - Пробуждането

Видя как тя се разтрепери. Но гласът й остана спокоен. Очите й не се отделяха от него.

— Кажи ми — отново повтори тя. — Стефан, аз имам право да зная.

Той си припомни тези нейни думи. Те бяха истина още когато ги изрече за пръв път.

— Да, предполагам, че имаш право — съгласи се той. В гласа му се прокрадна умора. За кратко, колкото са няколко удара на сърцето, остана загледан към счупения прозорец, преди да се обърне към нея и да заговори по-спокойно: — Аз съм роден в края на петнадесетото столетие. Можеш ли да повярваш това?

Тя се взря във вещите му, които той бе разпилял от писалището само с един буен замах на ръката си: флорините, купата от ахат, кинжалът му.

— Да — тихо изрече. — Да, вярвам на това.

— И искаш да узнаеш повече? Как съм се превърнал в това, което съм сега? — И когато тя кимна, той отново се обърна към прозореца. Как да й го каже? Той, който толкова дълго бе избягвал всякакви въпроси, който се бе превърнал в експерт по криенето и заблуждаването на околните.

Имаше само един начин и това беше да й разкрие всичко, абсолютно всичко, без да крие нищо. Да сподели с нея това, което никога пред никого не бе признавал.

И той самият го искаше. Макар да знаеше, че това накрая ще я принуди да се отвърне от него, той имаше нужда да сподели с Елена кой всъщност бе той.

И така, все още загледан в мрака отвъд прозореца, озаряван понякога от ослепителните синеещи светкавици, той започна своята изповед.

Говореше безстрастно, без да влага емоции. Разказа й за баща си, този достолепен ренесансов мъж, за своя свят във Флоренция, за имението на фамилията извън града. Продължи с разказа за своето учение и своите амбиции. И за брат си, който бе толкова различен от него, без да скрива истината за лошите чувства между тях двамата.

— Не зная кога точно ме намрази Деймън — каза той. — Винаги е било така, откакто се помня. Може би се дължеше на това, че на практика майка ни така и не успяла да се възстанови след моето раждане. Починала няколко години след това. Деймън много я обичаше и аз винаги чувствах, че не престава да ме обвинява за смъртта й. — Замлъкна, за да преглътне мъчително. — Освен това се намеси и едно момиче.

— Онази, за която аз ти напомням? — попита тихо Елена. Той кимна. — Онази — продължи тя с по-неуверен тон, — която ти е дала пръстена?

Стефан сведе поглед към сребърния пръстен на ръката си, след което погледите им се кръстосаха. После извади бавно пръстена, който носеше под ризата си, и го погледна.

— Да. Този беше нейният пръстен — изрече той. — Без такъв талисман ние ще загинем на слънчева светлина като обхванати от пламъци.

— Тогава тя е била… като теб?

— Тя беше тази, която ме направи такъв, какъвто съм сега. — Отначало неуверено, с чести прекъсвания, той се зае да й разказа за Катрин. За красотата на Катрин, за нейното очарование и за неговата любов към нея. И за Деймън.

— Тя беше толкова нежна, изпълнена с прекалено много чувства — сподели той с болезнено изражение. — Отдаваше ги на всеки, включително и на моя брат. Но накрая ние й казахме, че трябва да избере единия от нас. И тогава… тя дойде при мен.

Споменът за онази нощ, за онази сладка и ужасна нощ неусетно изплува в паметта му. Тя беше дошла при него. И той беше толкова щастлив, че на следващата сутрин, когато се събуди и тя си беше отишла, той още изпитваше пълно блаженство…

Може и да е било само сън, но двете малки рани на шията му бяха съвсем реални. Остана изненадан, като установи, че не го боли и че раните вече изглеждат почти заздравели. Освен това лесно можеше да ги скрие под високата яка на ризата си.

Сега във вените ми пулсира нейната изгаряща кръв, каза си той и сърцето му заби ускорено дори само от тези думи. Тя му беше дала силата си; тя беше избрала него.

Дори се усмихна на Деймън, когато — вечерта на същия ден — се срещнаха на уговореното място.

През целия ден Деймън отсъстваше, беше се запилял някъде, но се появи в изрядно поддържаната градина точно навреме. Подпря се на едно дърво, докато оправяше маншетите си. Катрин обаче закъсняваше.

— Може би е уморена — предположи Стефан, докато наблюдаваше как обагреното в оранжево небе постепенно става все по-тъмносиньо. Опита се да прикрие леко самодоволната си интонация. — Вероятно се нуждае от повече почивка от обичайното.

Деймън го изгледа остро. Тъмните му очи просветнаха пронизващо изпод черната коса.

— Може би — процеди той с многозначителен тон, сякаш искаше да каже още нещо.