Л. Смит - Пробуждането

Той изглеждаше объркан и ядосан, русата му коса бе разрошена, а страните — поруменели и потни. Елена извика на помощ цялата си сила и я вложи в умолителния си поглед.

Моля те, Мат , призова го момичето. Ти не може да вярваш във всичко това. Знаеш, че не е истина.

Но изражението на очите му показваше, че той не знае. В тях се четеше смущение и тревога. Взря се в нея за един дълъг миг, очите му сякаш проникнаха в душата й, сетне кимна. Обърна се и се изгуби във възбудената тълпа.

Мат си проправи път сред множеството и стигна до другия край на гимнастическия салон. Там неколцина от учениците в долните класове бяха застанали до вратата на мъжката съблекалня. Той бързо им нареди да вдигнат падналите прегради, а когато те се улисаха в поставената задача, бутна вратата и влезе вътре.

Огледа се припряно наоколо. Не му се искаше да вика. Помисли си, че Стефан би трябвало да е чул цялата суматоха в салона и вероятно вече е избягал. Но в следващия миг Мат зърна облечената в черно фигура, открояваща се върху белите плочки на пода.

— Стефан! Какво се е случило? — За един ужасен миг Мат си помисли, че вижда втори труп. Но когато коленичи, Стефан помръдна.

— Хей, всичко е наред, само се опитай бавно да се изправиш. Добре ли си, Стефан?

— Да — промълви Стефан, но Мат си помисли, че никак не изглежда добре. Лицето му бе мъртвешки бледо, а зениците — разширени. Изглеждаше не на себе си и много зле. — Благодаря ти — промълви.

— След минута може би няма да си ми толкова благодарен. Стефан, трябва да се махнеш оттук. Не ги ли чуваш? Те търсят теб.

Стефан се извърна към гимнастическия салон. Но лицето му изразяваше само недоумение.

— Кой ме търси? Защо?

— Всички. Няма значение. Има значение само това, че трябва да се измъкнеш оттук, преди да са те открили. — Стефан продължаваше да се взира недоумяващо в него и той додаде: — Имаше още едно нападение, този път върху Танър, господин Танър. Той е мъртъв, Стефан, и те смятат, че ти си го убил.

Сега най-после погледът на Стефан се проясни и той разбра. Това разбиране заедно с ужаса и примиреното пораженство в очите му ужасиха Мат повече от всичко, случило се тази вечер. Сграбчи силно рамото на Стефан.

— Зная, че не си го направил ти — рече той и в този миг наистина го вярваше. — Те също ще го осъзнаят, когато отново започнат да разсъждават разумно. Но междувременно е по-добре да се махнеш.

— Да се махна… да — промълви Стефан. Объркването и смущението бяха изчезнали от очите му и гласът му бе изпълнен с горчивина. — Ще… се махна.

— Стефан…

— Мат. — Зелените очи бяха потъмнели и пронизващи и Мат не можа да отклони поглед от тях. — Елена в безопасност ли е? Добре. Погрижи се за нея. Моля те!

— Стефан, за какво говориш? Ти си невинен, всичко ще се разбере…

— Просто се погрижи за нея, Мат.

Мат отстъпи назад, все още втренчен в тези завладяващи зелени очи. После бавно кимна.

— Ще го направя — рече тихо. В следващия миг Стефан вече го нямаше.

Елена стоеше заобиколена от възрастни и полицаи, изчаквайки първата възможност да се измъкне. Знаеше, че Мат е предупредил Стефан навреме — разбра го по изражението на лицето му — но досега той не бе успял да се приближи до нея, за да поговорят.

Най-после вниманието на всички се насочи към трупа и тя успя да се отдалечи от групата и пристъпи към Мат.

— Стефан си тръгна и е добре — рече Мат, вперил поглед в групата възрастни. — Но той ми каза да се погрижа за теб и аз искам да останеш тук.

— Да се погрижиш за мен? — Заля я вълна на тревога и подозрение. После прошепна: — Разбирам. — Замисли се за миг, сетне заговори внимателно. — Мат, трябва да си измия ръцете. Бони ме изцапа с кръв. Почакай ме тук, ей сега ще се върна.

Той отвори уста, за да възрази, но тя вече се отдалечаваше. Когато стигна до вратата на женската съблекалня, Елена вдигна изцапаните си ръце и учителят, който пазеше на прага, я пусна да влезе. Щом се озова вътре, момичето продължи да върви, без да спира, право към вратата в другия край. Отвори я, излезе в тъмния коридор на училището, а оттам — в нощта.

„Zuccone!“ 12 12 Тъпанар (итал.). — Бел.прев. , помисли си Стефан, сграбчи шкафа за книги и го раздруса, за да изпразни съдържанието му. Глупак! Заслепен, отвратителен глупак. Как можа да е толкова глупав?

Да намери място сред тях? Да бъде приет като един от тях? Трябва да си е загубил разсъдъка, щом се бе надявал това да е възможно.

Вдигна един от тежките сандъци и го запрати насред стаята. Той се удари в отсрещната стена, а единият от прозорците се счупи. Глупак, глупак.