Л. Смит - Тъмното обединение

Котарак, помисли си Бони.

Котарак, играещ си с мишка.

Сега Стефан се оказа този, който бе принуден да сумти и да се напряга, стиснал зъби, докато се опитваше да задържи Клаус. Обаче Клаус със своя прът в ръка отблъсна Стефан назад и го просна на земята.

Като през цялото това време не преставаше да се хили.

— Уморих се да си играя с теб, хлапе — рече той, изпъна се и захвърли пръта. — Време ти е да умреш.

Отне пръта на Стефан с такава лекота, сякаш го взимаше от ръцете на някое дете. Сетне го пречупи на две върху коляното си, за да покаже колко е силен, колко силен е бил винаги. И колко жестоко щеше да си поиграе сега със Стефан.

Той захвърли едната половина на пръта от бял ясен през рамото си насред поляната. Другата заби в Стефан. Но не използва заострения край, а другия, разцепения. Заби го със замах, който изглеждаше едва ли не нехаен, но Стефан изкрещя. Заби го още веднъж и още веднъж, всеки път изтръгвайки вик на болка от гърдите на Стефан.

Бони също изкрещя, но никакъв звук не излезе от гърлото й.

Никога преди това не беше чувала Стефан да крещи. Не бе необходимо да й се обяснява каква страхотна болка може да предизвика подобен силен крясък. Нито бе нужно да й се припомня, че белият ясен може и да е единственото смъртоносно дърво за Клаус, но всяко дърво можеше да се окаже смъртноопасно за Стефан. Ако не беше вече издъхнал, сега Стефан сигурно бе на прага на смъртта. А Клаус, отново издишал ръка, се готвеше да довърши пъкленото си дело с още един по-решителен замах. Лицето на Клаус се издигна нагоре към луната, ухилено от обзелата го отвратителна наслада, показващо, че точно това най-много харесва, че точно от това го побиват тръпки на удоволствие. Да убива.

А Бони не посмя нито да шавне, нито дори да се разреве. Светът се олюля край нея. Всичко това сигурно бе някаква ужасяваща грешка, тя не беше дорасла за случващото се, в края на краищата наистина се оказа само едно бебе. Не искаше да стане свидетел на последното пронизване, но не можа да отвърне очи. Макар всичко това да не трябваше да се случи, то се случваше. Случваше се.

Клаус издигна високо във въздуха пръта и с усмивка на чист екстаз се приготви да го забие.

И тогава едно копие прелетя над поляната и се заби точно в средата на гърба му и потрепери като гигантска стрела. Клаус моментално разпери ръце и изпусна пръта, който бе приготвил, за да довърши Стефан. Усмивката на екстаз веднага се стопи от шокираното му лице. Остана за секунда така, с прострени настрани ръце, а после падна на земята и прътът от бял ясен се заби още по-дълбоко в гърба му.

Очите на Бони бяха толкова замъглени, че не виждаше нищо, но чу гласа, проехтял съвсем ясно, студен и арогантен, изпълнен с абсолютна увереност. Само пет думи, но те промениха всичко:

— Разкарай се от брат ми.

Клаус изкрещя — крясък, който напомни на Бони за древните хищници, за саблезъбите тигри и мамутите с огромни бивни. Едновременно с крясъка от устата му бликна кръв, която превърна красивото му лице му в сгърчена от ярост маска.

Ръцете му се извиха назад в напразен опит да се докопа до копието от бял ясен и да го изтръгне от гърба си. Но то беше забито твърде дълбоко. Ударът наистина си го биваше.

— Деймън — прошепна Бони.

Той стоеше на края на поляната, сред дъбовете. Докато тя го гледаше смаяно, той пристъпи една крачка, после още една — матки прокрадващи се стъпки със смъртоносна цел.

И беше гневен. Ако всичките й мускули не бяха тъй вцепенени, Бони щеше да избяга само виждайки изражението на лицето му. Никога, на ничие лице не бе виждала толкова открито смъртоносна заплаха.

— Разкарай се… от… брат ми — процеди той през стиснати зъби. Погледът му не се отклони нито за миг от Клаус, докато правеше следващата стъпка.

Клаус отново изкрещя, но ръцете му престанаха да опипват трескаво гърба му.

— Идиот такъв! Не беше нужно да се борим един срещу друг! Казах ти го още там, в къщата! Можехме да не си пречим!

Гласът на Деймън не бе по-висок отпреди:

— Разкарай се от брат ми. — Бони усети как у него се надига мощен като цунами прилив на Силата. Той продължи, но тъй тихо, че Бони трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Преди да съм ти изтръгнал сърцето.

— Казах ти! — кресна Клаус с пяна на уста. Деймън не обърна внимание на виковете му. Вниманието му беше фокусирано върху гърлото на Клаус, върху гърдите му, върху биещото в тях сърце, което се готвеше да изтръгне.