Л. Смит - Тъмното обединение

— Превържи ме с нещо. — Лицето на Мередит вече беше пребледняло от шока. Господи, ще изпадне в безсъзнание. И толкова много кръв, толкова много кръв изтичаше. О, Боже мой, моля те, помогни ми. Огледа се трескаво, но наоколо нямаше нищо подходящо за превръзка.

Нещо обаче падна на земята до нея. Въже като това, с което бяха вързали Тайлър, със съдрани краища. Бони вдигна глава.

— Става ли да използваш това? — неуверено попита Каролайн, докато зъбите й тракаха.

Докато говореше, тя се олюля и падна на колене до Мередит. Още беше със зелената си рокля, но кестенявата й коса бе полепнала по лицето й, изцапано с пот и кръв.

— Ранена ли си ? — ахна Бони.

Каролайн поклати глава, но после се наведе напред, разтърсена от болезнени спазми. Тогава Бони видя белезите по шията й. Но сега нямаше време да се терзае за Каролайн. Мередит беше много по-важна.

Бони превърза въжето около бедрото на Мередит, високо над раните й, като мислено трескаво благодареше за всичко, което беше научила от сестра си Мери за спешната помощ. Нали Мери беше медицинска сестра с голям опит. Мери й бе обяснявала: турникетът не бива да е нито прекалено хлабав, нито много стегнат, за да не се стигне до гангрена.

— Бони… помогни на Стефан — изохка Мередит, с глас, спаднал почти до шепот. — Той се нуждае от помощ… — Тя се отпусна назад с хъркане, с притворени очи, втренчени в небето.

Мокро. Всичко около нея беше мокро. Ръцете на Бони, дрехите й, земята около нея. Мокро от кръвта на Мередит. А пък Мат още лежеше неподвижно под дървото. Не можеше да ги остави, особено с Тайлър наблизо, който можеше да се свести.

Замаяна, тя се обърна към Каролайн, която още трепереше и й се гадеше. Лицето й беше цялото в пот. Няма да има полза от нея, помисли си Бони с горчивина. Но нямаше друг избор.

— Каролайн, чуй какво ще ти кажа — заговори й тя. Грабна най-голямото парче от пръта, който бе счупила в главата на Тайлър, и го натика в ръцете на Каролайн. — Ще останеш тук с Мат и Мередит. На всеки двадесетина минути поразхлабвай турникета й. И ако Тайлър започне да се съвзема, ако дори само помръдне, удари го с това колкото можеш по-силно. Разбра ли? Каролайн — добави тя, — това е твоят голям шанс да докажеш, че те бива за нещо. Че не си безполезна. Ясно ли е? — Улови погледа на лукавите й зелени очи и повтори: — Ясно ли е?

— А ти какво ще правиш?

Бони погледна към поляната.

— Не, Бони. — Ръката на Каролайн се вкопчи в нейната и Бони отбеляза с някаква периферна част от съзнанието си, че ноктите й бяха изпочупени, а въжето от вливането в китките й беше оставило дълбоки следи. — Стой тук, където е безопасно. Не отивай там. Нищо не можеш да направиш…

Бони я отблъсна и тръгна към поляната, преди решителността й да я беше напуснала. В сърцето си знаеше, че Каролайн има право. Нищо не можеше да направи. Но това, което Мат й беше казал, преди да потеглят, още кънтеше в ума й. Поне можеха да опитат. Тя трябваше да опита.

И все пак през следващите няколко ужасяващи минути единственото, което можа да направи, беше само да гледа.

Досега Стефан и Клаус си разменяха удари със същата стремителност и точност както ако разиграваха някакъв красив, но смъртоносен танц. Но резултатът беше равен или почти равен. Стефан по нищо не отстъпваше на съперника си.

Сега обаче Бони видя как Стефан насочи надолу копието си от бял ясен, като принуди Клаус да падне на колене, после го отблъсна назад и още по-назад като танцьор на лимбо 12 12 Танц от остров Тринидад, при който танцьорът трябва да се навежда назад, за да премине под ниска летва. — Б.пр. , опитващ се да се провре на колкото се може по-малка височина. Сега Бони успя да види лицето на Клаус, с леко отворена уста, вперил в Стефан поглед, преливащ от нещо смесено между удивление и страх.

Ала после всичко се промени.

Точно когато бе превит назад колкото въобще бе възможно и когато трябваше да рухне с прекършен гръбнак, се стигна до нещо невъобразимо.

Клаус се ухили.

И започна да се оттласква отново напред.

Бони видя как мускулите на Стефан се стегнаха на възли, видя как ръцете му се вцепениха от силното усилие да устои. Но Клаус, все още налудничаво хилейки се, с широко отворени очи, продължаваше да се изправя. Разгъна се като някаква ужасяваща механична играчка, от онези, които изскачат с пружина от кутия, но бавно. Много бавно. И неумолимо. Усмивката му се разширяваше все повече, докато едва ли не разцепи лицето му. Като чеширския котарак. 13 13 Запомнящ се с фразата от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол „Виждала съм котарак без усмивка, но за пръв път виждам усмивка без котарак“. — Б.пр.