Дж. Уорд - Тъмна любов

— Пресякоха улицата и се приближиха към мен. Бяха двама. По-високият ме замъкна в уличката и…

Рот се превърна целия в слух.

— Опитах се да се преборя с него. Наистина. Но беше по-едър от мен, после приятелят му хвана ръцете ми — дишаше на пресекулки. — Каза, че ще ми отреже езика, ако се разпищя. Мислех, че ще ме убие, кълна се. След това разкъса блузата ми и издърпа сутиена ми нагоре. За малко да ме… Но успях да се освободя и побягнах. Беше синеок, с кестенява коса и обица на ухото — диамант във формата на квадрат на лявото ухо. Беше облечен с тъмносиньо поло и шорти в цвят каки. Не видях добре обувките му. Приятелят му беше рус, късо подстриган, нямаше обици, носеше бяла тениска с името на местната група „Тъматоу Ийтър“, изписано на нея.

Мъжът стана и се приближи до нея. Прегърна я и се опита да я притисне към гърдите си, но тя се дръпна и се отдалечи от него.

— Наистина ли мислиш, че ще ги откриеш? — попита тя. Мъжът кимна.

— Да, така мисля.

Бъч напусна апартамента на Бет Рандъл в лошо настроение. Да види жена, ударена по лицето, беше частта от работата му, която не харесваше. Случилото се с Бет го разстрои още повече, защото я познаваше и я харесваше. Фактът, че беше необикновено красива, не правеше случая по-неприятен. Но подутите й устни и синините по гърлото несъмнено загрозяваха съвършените черти на лицето й.

Бет Рандъл несъмнено беше прекрасна. Имаше дълга, гъста черна коса, невероятни сияещи сини очи, бяла като сметана кожа и устни, сякаш създадени само за мъжки целувки. Беше добре сложена, с дълги крака, тънка талия и гърди с идеална пропорция. Мъжете в участъка до един бяха влюбени в нея, но Бъч трябваше да признае, че тя никога не използваше своята привлекателност, за да се сдобие с вътрешна информация от момчетата. Винаги се държеше професионално. Не ходеше по срещи с никой от тях, въпреки че повечето биха дали мило и драго, само за да й подържат ръката.

Едно нещо беше сигурно: който я беше нападнал, беше допуснал адски голяма грешка, избирайки нея. Цялата полиция щеше да се втурне по петите на този глупак, когато разберат кой е. Лично Бъч щеше да се погрижи за това.

Той се качи в колата си без отличителни знаци и потегли към болничния комплекс „Сейнт Франсис“ на другия край на града. Паркира до бордюра пред спешното отделение и влезе вътре.

Охраната при въртящата се врата му се усмихна.

— В моргата ли отиваш, детективе?

— Не. Дошъл съм да видя един приятел.

Мъжът кимна и го пусна.

Бъч мина край чакалнята на спешното отделение с пластмасови растения, оръфани списания с подгънати ъгли и разтревожени хора. Отвори една двойна врата и навлезе в стерилната, бяла клинична среда. По пътя към рецепцията кимаше на сестрите и лекарите, с които се познаваше.

— Ей, Дъг, сещаш ли се за онзи момък, когото докарахме със счупен нос?

Лекуващият лекар вдигна поглед от картона, който четеше.

— Да, скоро ще го изпишем. Той е в дъното, двадесет и осма стая — интернистът леко се засмя. — Мога да ти кажа, че носът е най-малкият му проблем. Известно време няма да може да взима ниските тонове.

— Благодаря ти, друже. Между другото, как е жена ти?

— Добре е. Ще ражда след седмица.

— Кажи ми как е минало.

Бъч се отправи към дъното на коридора. Преди да влезе в стая двадесет и осем, той се огледа. Беше спокойно. Наоколо не се виждаше никой от медицинския персонал, нямаше посетители или пациенти. Отвори вратата и надникна вътре.

Били Ридъл го погледна от леглото си. Под носа му имаше бяла превръзка, която сякаш пречеше да му изтече мозъкът.

— Какво има, детектив? Намерихте ли човека, който ме удари? Скоро ме изписват и ще се чувствам по-добре, ако знам, че е в ареста.

Бъч затвори вратата и тихо превъртя ключа. Прекоси стаята усмихнат, с очи, вперени в квадратния диамант на лявото ухо на младежа.

— Как е носът ти, Били?

— Добре е. И сестрата е страхотно парче…

Бъч сграбчи предницата на синьото му поло и го изправи на крака. След това блъсна нападателя на Бет в стената така силно, че машинариите зад леглото се разклатиха. Бъч приближи толкова близо лицето си до неговото, че можеха да се целунат.

— Позабавлява ли се тази вечер?

Ококорените сини очи срещнаха неговите.

— За какво говорите?

Бъч отново го блъсна в стената.

— Разпознали са те. Жената, която си се опитал да изнасилиш.

— Не съм бил аз!

— Да бе, не си бил ти. Като се имат предвид заплахата ти за езика й и твоят нож, май разполагам с достатъчно доказателства, за да те пратя зад решетките. Правил ли си го някога с мъж, Били? На бас, че там ще станеш много популярен. Хубаво бяло момче като теб.