Дж. Уорд - Тъмна любов

Скръстил ръце, Рот оглеждаше братята в стаята един по един и виждаше силата им, но преди всичко проклятието, надвиснало над тях.

Смъртта на Дариъс му припомни, че макар воините му да бяха нанесли тежки поражения на легионите убийци от Обществото, бяха останали малко братя, които да дадат отпор на неизчерпаемия, самовъзпроизвеждащ се резерв на лесърите . Защото Бог е свидетел, че много хора проявяваха интерес и склонност към убийство.

Числеността просто не беше в полза на расата му. Той не можеше да пренебрегне факта, че вампирите не живеят вечно, че братята могат да бъдат убити и че само за един миг везните могат да се наклонят в тяхна вреда. И в полза на враговете на вампирите.

По дяволите, положението действително вече се беше променило. Откакто Омега създаде Обществото на лесърите преди стотици години, броят на вампирите непрекъснато намаляваше и сега те обитаваха само няколко анклава. Видът им беше почти на изчезване. Въпреки че братята бяха адски добри в това, което вършеха.

Ако Рот не беше такъв лош крал, ако беше като баща си, който държеше да бъде уважаван глава на своята раса, може би бъдещето щеше да бъде по-обещаващо. Но синът не приличаше на баща си. Той беше боец, не водач, и предпочиташе да бъде на крак и с кинжал в ръка, отколкото да седи на някакъв си трон и да чака да му се кланят.

Той отново съсредоточи вниманието си върху братята. Воините отвърнаха на погледа му, очаквайки указания. Почтителното им отношение го раздразни.

— За мен смъртта на Дариъс е лично оскърбление — заяви той.

Братята отговориха с одобрителни възгласи.

Рот извади портфейла и мобилния телефон, които взе от лесъра , когото беше убил.

— Взех ги от един лесър по-рано тази вечер зад „Скриймърс“. Някой иска ли да се заеме с това?

Той ги подхвърли във въздуха. Фюри ги хвана и подаде телефона на Вишъс.

Рот закрачи из стаята.

— Трябва пак да ги подгоним.

— Адски си прав — изръмжа Рейдж. Чу се звук от триенето на метал, след това в една от масите се заби нож. — Трябва да ги пипнем там, където тренират. Където живеят .

Което означаваше, че братята трябваше първо да проведат разузнавателна акция. Лесърите не бяха глупави. Непрекъснато местеха оперативния си център и сменяха мястото на вербуване и обучение. Поради това за воините вампири обикновено беше по-ефективно да превърнат себе си в мишена и след това да се бият с преследвачите си.

Преди братството понякога предприемаше набези и избиваше десетки лесъри за една нощ. Но рядко прилагаха тази нападателна тактика. Масираните атаки бяха ефикасни, но криеха риск. Големите битки можеха да привлекат вниманието на полицията, а в интерес на всички беше да не се набиват на очи.

— Тук има шофьорска книжка — каза Фюри. — Ще проверя адреса. Местен е.

— На чие име? — попита Рот.

— Робърт Строс.

Вишъс изруга, докато проверяваше телефона.

— Тук няма много. Няколко приети повиквания, няколко набирания. Ще поровя в компютъра, за да видя кой се е обаждал и какви номера са набирани.

Рот стисна зъби. Нетърпението и гневът бяха коктейл, който трудно можеше да преглътне.

— Излишно е да ви казвам, че трябва да побързате. Няма начин да разберем дали лесърът , когото убих тази вечер, го е направил, затова мисля, че трябва да прочистим целия район. Избийте всички, колкото и гадно да стане.

Входната врата се отвори и Зейдист влезе в къщата. Рот го изгледа гневно.

— Много мило, че все пак се появи, Зи. Жените ли те задържаха тази вечер?

— Я се разкарай — Зейдист се отправи към ъгъла и застана отделно от другите.

— Вие къде ще бъдете, господарю? — попита Тормент спокойно.

Добрият стар Тор. Винаги се опитва да запази мира, било чрез отвличане на вниманието, намеса или пряка заплаха.

— Тук. Ще бъда тук. Ако лесърът , който уби Дариъс, е жив и желае да продължи играта, искам да съм на разположение и лесно да ме намерят.

След като воините си тръгнаха, Рот облече якето си, при което усети плика с писмото на Дариъс, който беше пъхнал в колана си, и го измъкна. Отпред имаше черна ивица мастило, за която предположи, че е името му. Отвори плика. Извади лист хартия с кремав цвят и на пода падна една снимка. Вдигна я и смътно различи очертанията на дълга тъмна коса. Жена.

Рот се вторачи в листа. Написаното се сливаше в безсмислени, неясни драскулки, които нямаше никаква надежда да разчете, колкото и да се взира.

— Фриц! — извика той.