Дж. Уорд - Пробудена любов

— Хубаво.

Тя затвори очи. Копнееше да долови в гласа му нотка на съжаление, породено от нейното заминаване. Но от друга страна, тъй като това беше тяхното сбогуване, нямаше причина да бъде разочарована.

— Ти прояви такава смелост! — каза той. — Дължа ти живота си. И неговия също. Толкова си… смела.

Напротив. Всеки момент щеше да рухне напълно.

— Надявам се двамата с Фюри да оздравеете бързо. Да, надявам се…

Тишината се проточи. Тя погледна за последен път лицето на Зейдист. И разбра, че дори някой ден да сключи брак, нито един мъж не би могъл да заеме мястото му.

Освен че бе напълно лишено от романтика, това не беше редно. Предполагаше се, че трябва да преодолее загубата му и да бъде щастлива, напук на всичко. Но тя го обичаше, а нямаше да бъде с него. Искаше й се да се сгуши до него в леглото, да изключи осветлението и да остане просто така. В продължение на поне един век.

— Искам да знаеш едно — каза тя. — Ти твърдеше, че някой ден ще се събудя и ще съжалявам, че съм била с теб. Е, този ден дойде. Разкайвам се. Но не заради онова, което ще говорят за мен хората. — Кръстоса ръце на гърдите си. — След като веднъж съм била осъдена от обществото, вече не се страхувам от него. Щях да се гордея… да бъда до теб. Но наистина съжалявам, че бяхме заедно.

Защото раздялата й с него беше удар, който я разтърсваше цялата. По-лош от всичко, което бе преживяла, докато бе в плен на лесъра . Щеше да е по-добре да не знае какво е пропуснала — така то нямаше да й липсва занапред.

Без да каже и дума повече, излезе от стаята.

Когато зората започна бавно да изгрява на хоризонта, Бъч влезе в Дупката, свали палтото си и седна на кожения диван. На телевизора, чийто звук беше изключен, вървеше някакво спортно предаване. От колоните на аудиосистемата се носеха звуците на втория албум на Кейни Уест.

Ви застана на прага на кухнята, очевидно току-що се беше завърнал от битка. Беше без риза, но все още с кожени панталони и тежки ботуши, едното му око беше насинено.

— Как си? — попита Бъч и спря погледа си на моравото петно, което бе цъфнало на рамото на съквартиранта му.

— Не по-добре от теб. Изглеждаш изцеден, ченге.

— Наистина се чувствам така. — Отпусна глава назад. Да наглежда Зи му се струваше най-доброто, което можеше да прави, докато всички братя бяха заети с по-належащи дела. Но беше изтощен, макар че само бе седял на стола в продължение на три дни.

— Имам нещо, което ще ти вдъхне сили. Ето.

Бъч поклати глава, когато пред лицето му се появи чаша вино.

— Знаеш, че не пия червено.

— Опитай го.

— Не. Имам нужда от душ, а после от нещо по-силно.

Постави длани на коленете си и понечи да се изправи.

Вишъс застана пред него.

— Имаш нужда от това. Имай ми доверие.

Бъч седна отново и пое подадената му чаша. Подуши виното и отпи.

— Не е лошо. Малко е гъсто, но не е лошо. Мерло ли е?

— Не.

Наклони глава назад и преглътна щедрата глътка, която бе отпил. Виното беше силно, прокара гореща диря чак до стомаха му и дори накара главата му да се замае. Което го подсети да се запита кога се беше хранил за последен път.

Пресуши чашата и смръщи вежди. Вишъс го гледаше прекалено внимателно.

— Ви? Нещо не е наред ли? — Остави чашата на масата и повдигна вежда.

— Не… Всичко е наред. Или поне сега вече ще бъде.

Бъч се замисли за проблемите, които съквартирантът му имаше отскоро.

— Питам за виденията ти. Все още ли не са се върнали?

— Е, видях нещо преди десет минути. Така че, може би отново виждам бъдещето.

— Това би било добре. Не искам да си така разтревожен и уплашен.

— Прав си, ченге. Знаеш ли какво? — Вишъс се усмихна и прокара длан през косата си. После я отпусна до тялото си и Бъч успя да зърне китката му. Имаше пресен и все още червен разрез от вътрешната й страна. Направен само преди минути.

След това Бъч погледна чашата. Ужасното подозрение го накара да се взре отново във вената на съквартиранта си.

— Господи… Какво… си направил. Ви? — Скочи на крака точно в мига, в който първият спазъм сви стомаха му. — О, Вишъс.

Втурна се към тоалетната, за да повърне, но не успя да стигне до нея. Ви го хвана отзад през кръста и го събори върху леглото. За да спре напъните за повръщане, го обърна по гръб и постави дланта си под брадичката му, за да държи устата му затворена.

— Не се съпротивлявай — каза му грубо. — Трябва да я задържиш в себе си.

Стомахът на Бъч отново се разбунтува. Съдържанието му се надигна в гърлото му и го задави. Изпадна в паника, гаденето беше непоносимо, не можеше да диша. Започна да бута с всички сили тежкото тяло, което го затискаше, и успя да го прекатури на една страна. Но преди да е успял да се освободи, Ви отново го улови откъм гърба и затвори устата му.