Дж. Уорд - Пробудена любов

Прочисти гърлото си.

— Фюри ще трябва да води занятията, защото не мога да чета. Но съм добър с кинжалите, както знаете. С юмруците, с пистолетите, с експлозивите също. Мога да помогна с физическите тренировки и обучението по стрелба. — Като не чу отговор, сведе поглед към пода. — Е, може би не е необходимо. Както и да е.

Последвалата тишина го изнерви. Започна да пристъпва неспокойно от крак на крак и да хвърля погледи към вратата.

„По дяволите“, помисли си. Трябваше да си държи устата затворена.

— Мисля, че ще е страхотно — каза бавно Рот. — Сигурен ли си, че искаш да се захванеш с това?

Зи сви рамене.

— Бих могъл да опитам.

Поредната тишина.

— Добре… така да бъде. И ти благодарим за помощта.

— Няма проблем.

Когато след половин час срещата приключи, Зи излезе първи от кабинета. Не искаше да обсъжда с братята защо им бе предложил помощта си и да им обяснява как се чувства. Знаеше, че са изпълнени с любопитство и вероятно ще търсят знаци, че може да бъде изцелен или други такива глупости.

Отиде в стаята си, за да се въоръжи. Предстоеше му трудна задача и искаше да приключи с нея.

Но щом протегна ръка към шкафа с оръжията, вграден в гардероба, очите му останаха приковани в черния сатенен халат, който Бела често обличаше. Преди няколко дни го беше хвърлил в коша в банята, но Фриц очевидно се беше погрижил за него. Докосна го, после го свали от закачалката, преметна го през ръката си и погали меката материя. Поднесе го към носа си и вдъхна дълбоко. Долови нейния аромат и мириса на връзката му с нея.

Канеше се да го върне на мястото му, когато нещо проблесна и падна в краката му. Наведе се да го вдигне. Огърлицата на Бела. Беше я оставила.

Подържа я в ръка, за да се наслади на блясъка на диамантите, после я сложи на врата си и извади оръжията си от шкафа. Върна се в спалнята с намерението веднага да излезе навън в нощта, но погледът му попадна върху черепа на Господарката, който продължаваше да лежи до двете сгънати на пода одеяла.

Прекоси стаята, коленичи пред него и втренчи поглед в очните кухини.

После отиде в банята, грабна една хавлиена кърпа и се върна при черепа. Зави го, взе го в ръка и се затича по коридора със статуите. Спусна се по импозантното стълбище до първия етаж, прекоси трапезарията, килера с провизиите и кухнята.

Стълбите за мазето бяха в задната част на сградата. Не включи осветлението, а тръгна направо надолу. С всяко стъпало шумът от работата на старомодния котел с въглища ставаше все по-оглушителен.

Като наближи, усети топлината на огромното желязно чудовище — като че ли бе живо и дишащо. Наведе се и погледна през малкото прозорче към търбуха му. Оранжевите пламъци ближеха и поглъщаха бавно въглищата, винаги жадни за още. Отвори вратичката и горещият въздух го удари в лицето. Без да се колебае, хвърли вътре черепа така, както бе завит в кърпата.

Не изчака да го види как изгаря. Обърна се и тръгна обратно по стълбите.

Спря за малко във фоайето, после се изкачи до втория етаж. Сви вдясно, тръгна по коридора и почука на една от вратите.

Отвори му Рейдж, увил хавлия около кръста си. Изглеждаше изненадан да го види.

— Здравей, братко.

— Може ли да поговоря с Мери за минутка?

Холивуд смръщи вежди, но каза през рамо:

— Мери, Зи иска да те види.

Мери завързваше копринения си халат, докато вървеше към вратата.

— Здравей.

— Имаш ли нещо против да ни оставиш насаме? — попита Зи и хвърли поглед на Рейдж.

Братът смръщи силно вежди и Зи си помисли: „Да, на обвързаните мъже не се харесва жените им да бъдат насаме с някой друг“. И особено с него.

Потърка ниско остриганата си глава.

— Ще поговорим тук, в коридора до вратата. И няма да продължи дълго.

Мери пристъпи между двамата и избута Рейдж обратно в стаята.

— Всичко е наред. Отиди да приготвиш ваната.

Очите на Рейдж проблеснаха в бяло — звярът в него реагираше по същия начин като всеки обвързан вампир. Последва тежка и напрегната пауза, после Мери получи звучна целувка по шията и вратата се затвори.

— Какво има? — попита тя.

Зи подушваше страха й, породен от присъствието му, но тя срещна смело погледа му. Винаги я беше харесвал.

— Чух, че си работила с деца, страдащи от аутизъм.

— О… да. Помагах им.

— Бавно ли научаваха онова, което им преподаваше?

Тя смръщи вежди.

— Ами… да. Понякога.

— А това… — Прочисти гърлото си. — … изнервяше ли те? И беше ли разочарована от тях?

— Не. Ако бях разочарована от някого, то беше от самата мен, защото не съм намерила начин да ги науча на необходимото.