Дж. Уорд - Пробудена любов

Космите по тила на Зи настръхнаха. Излагаше на показ чувствата си. Какви ги вършеше, по дяволите?

— А аз си мислех, че е ангел — каза тихо Фюри и отпусна глава върху ръката на брат си. — Когато ми пееше, мислех, че песента ще ме отведе благополучно до Небитието.

— О, аз далеч не съм ангел. — Погали Фюри по бузата и избърса сълзите му. После с върха на пръстите си затвори клепачите му.

— Уморен съм — прошепна Фюри. — Толкова съм… уморен.

Зи гледаше втренчено лицето на брат си. Натъртванията вече заздравяваха, подутините спадаха, белегът, който сам си беше направил, избледняваше. Но бръчките на изтощението и напрежението личаха ясно.

— Ти си уморен от векове, Фюри. Време е да се освободиш от мен.

— Не мисля, че ще мога.

Зейдист си пое дълбоко дъх.

— Онази нощ, в която бях отнет на семейството ни… Не, не ме гледай. Прекалено си… близо. Не мога да дишам, когато ме гледаш така… Просто затвори очи, окей? — Покашля се няколко пъти, думите излизаха с мъка от свитото му гърло. — Не е твоя вината, че не са отвлекли теб. И не можеш да компенсираш факта, че си имал късмет, а аз — не. Искам да престанеш да се грижиш за мен.

Фюри издиша шумно и потрепери.

— Имаш ли представа как се почувствах, като те видях в онази килия, гол и окован. И… след като знаех какво ти бе причинявала онази жена толкова дълго време.

— Фюри…

— Знам всичко, което ти се е случило, Зи. Разказаха ми го мъжете, които… са били там. Чух историите още преди да знам, че се отнасят до теб.

Зейдист преглътна. Повдигаше му се.

— Винаги съм се надявал да не узнаеш. Молех се…

— Тогава трябва да разбереш защо умирам за теб всеки ден. Твоята болка е и моя.

— Не, не е. Закълни ми се, че ще сложиш край на това.

— Не мога.

Зи затвори очи. Искаше да помоли брат си да му прости за всички злини, които му бе причинил, откакто го бе освободил… И да му се разкрещи заради желанието му винаги да се прави на герой. Но най-вече искаше да му върне всички изгубени години. Защото той заслужаваше много повече, отколкото беше получил от живота.

— Е, в такъв случай не ми даваш алтернатива.

Фюри повдигна рязко глава.

— Ако се самоубиеш…

— Мисля, че ще е по-лесно да престана да ти давам поводи за тревога.

Усети как тялото на Фюри се отпусна от облекчение.

— О… господи.

— Не знам обаче как да стане това. Инстинктите ми… Винаги съм бил воден от гнева. И вероятно винаги ще бъда склонен към прибързани действия.

— О, боже…

— Но знаеш ли, може би ще се опитам да поработя върху това. По дяволите, не знам. Вероятно няма да мога.

— Ще ти помогна. По всеки възможен начин.

Зи поклати глава.

— Не. Не искам помощ. Трябва да се справя сам.

Мълчаха известно време.

— Ръката ми изтръпна, вече не я усещам — каза Зи.

Фюри повдигна глава и Зейдист издърпа ръката си, но не отмести тялото си.

Преди да тръгне, Бела отиде в стаята на Зейдист. Отлагаше заминаването си от дни и убеждаваше сама себе си, че не го прави с надеждата той да се отбие при нея. Което беше лъжа.

Вратата беше открехната, затова почука на рамката. Запита се какво ли ще каже той, като я види. Вероятно нищо.

— Влез — каза женски глас.

Бела пристъпи вътре. Леглото беше празно, до него се търкаляха монитори и друго оборудване. Сестрата вдигаше счупени парчета и ги хвърляше в кошчето за отпадъци. Зейдист очевидно беше станал и бе някъде наоколо.

Сестрата се усмихна.

— Него ли търсиш? Той е в съседната стая, при брат си.

— Благодаря.

Бела почука тихо на съседната врата. Тъй като не й отговориха, направо влезе.

Двамата лежаха с гръб един към друг толкова близо, сякаш имаха общ гръбначен стълб. Ръцете и краката им бяха свити по един и същи начин, и двамата бяха забили брадичка и гърдите си. Представи си ги така свити на кълбо в майчината утроба, в блажено неведение за ужаса и жестокостите, които ги очакваха.

Мисълта, че нейната кръв тече и в двамата, й се стори странна. Тя беше единственият й дар за тях и единственото, което щеше да остави след себе си.

Без предупреждение, Зейдист отвори рязко очи. Златистият им блясък така я изненада, че тя подскочи.

— Бела… — Протегна ръка към нея. — Бела…

Тя направи крачка назад.

— Дойдох да се сбогуваме.

Той отпусна ръка, а тя извърна поглед.

— Къде отиваш? — попита той. — На някое безопасно място?

— Да. — Щеше да се спусне по крайбрежието до Чарлстън в Южна Каролина и да живее в дома на роднини, които бяха повече от щастливи да я приемат. — Това ще е ново начало за мен. Нов живот.