Дж. Уорд - Пробудена любов

— Как мога да съм сигурен в това?

— Видях белезите… на корема й да зарастват. Името ти, с което я беше белязал, изчезна.

Лесърът замръзна.

Моментът беше подходящ да обърне борбата и да вземе надмощие, но Зи беше останал без сили.

— Тя е мъртва — прошепна убиецът.

— Не.

— Портретът й…

— Тя е жива. Диша. Но никога няма да я намериш отново.

Убиецът отвори уста и от нея се разнесе яростен рев. Странно, но Зейдист се успокои. Изведнъж вече му беше лесно да диша. Гледаше като на забавен каданс движенията на лесъра , който извади един от кинжалите му и го вдигна над главата му с две ръце.

Зи следеше внимателно мислите си, тъй като искаше да запомни последната, която щеше да мине през ума му. Замисли се за Фюри и му се доплака. Нямаше съмнение, че той ще живее съвсем малко по-дълго от него. Винаги се беше провалял в опитите си да го защити…

После мислите му се насочиха към Бела и в очите му бликнаха сълзи. Представяше си я така ясно… Изведнъж лицето й изникна над рамото на лесъра — толкова жива, сякаш наистина беше там.

— Обичам те — прошепна той, докато острието на собствения му кинжал се спускаше към гърдите му.

— Дейвид! — извика Бела.

Лесърът се обърна рязко, траекторията на удара се промени и острието се заби в пода до рамото на Зи.

— Ела тук, Дейвид.

Бела протегна ръка към него и лесърът се изправи.

— Но ти си мъртва — каза той трескаво.

— Не.

— Бях в дома ти… Видях портрета. О, боже… — Лесърът заплака, докато се приближаваше, куцукайки към нея, и оставяше след себе си черна кървава диря. — Мислех, че съм те убил.

— Не си. Ела тук.

Зи отчаяно се опитваше да каже нещо, завладян от ужасяващото подозрение, че образът пред очите му не е плод на фантазията му. После лесърът се озова в обятията на Бела и заплака неудържимо.

В нея беше малкият пистолет, който й беше дал, преди да отидат в къщата й.

О, господи… Не!

Докато повдигаше пистолета все по-нагоре и по-нагоре. Бела беше завладяна от странно спокойствие. Движенията й бяха бавни, тя продължаваше да шепне на Дейвид успокояваща думи, докато оръжието не се озова на нивото на черепа му. Отдръпна горната половина на тялото си назад и той повдигна глава, за да срещне погледа й. При което дулото се оказа точно до ухото му.

— Обичам те — каза той.

Тя дръпна спусъка.

Откатът отметна силно ръката й назад и тя загуби равновесие. Когато звукът от изстрела заглъхна, тя чу тъп удар и сведе поглед. Лесърът лежеше на една страна и премигваше. Очакваше да му е пръснала мозъка, но видя само една малка дупчица в слепоочието му.

Повдигна й се, но не обърна внимание на това. Прекрачи тялото му и отиде при Зейдист. Кръвта бе навсякъде.

— Бела… — Той най-после успя да повдигне ръце от земята и да отвори уста.

Тя го прекъсна, като протегна ръка към ножницата, препасана през гърдите му, в която беше вторият кинжал.

— Трябва да го пробода в гърдите, нали?

По дяволите. Гласът й беше слаб и треперещ също като тялото й.

— Бягай… Излез от…

— В сърцето, нали? Иначе той няма да умре. Отговори ми, Зейдист!

Той кимна. Тя се приближи до лесъра и го ритна, за да го обърне по гръб. Очите му я гледаха втренчено. Знаеше, че години наред ще ги вижда в кошмарите си. Хвана кинжала с две ръце, вдигна го над главата си и го заби. Съпротивлението, което острието срещна, я удиви и ужаси, но пукотът и светлината, които съпътстваха удара й, я убедиха, че е приключила с него.

Остави тялото си да се строполи на пода, но си позволи да си поеме дъх само два пъти, след което отиде при Зейдист. Съблече палтото си, свали пуловера си и покри с него рамото му. След това разкопча колана си и стегна с него дебелата превръзка.

През цялото време Зейдист се съпротивляваше и я убеждаваше да побегне и да ги остави на съдбата им.

— Млъкни — каза тя и заби кучешките си зъби в собствената си вена. — Пий или умри, изборът е твой. Но вземи решението бързо. Трябва да се погрижа и за Фюри, след това да изведа и двама ви оттук.

Поднесе ръката си до устата му. Кръвта й закапа по затворените му устни.

— Ах, ти, копеле… — прошепна тя. — Толкова много ли ме мразиш…

Той вдигна глава и засмука от вената й. По студените му устни разбра колко близо е бил до смъртта. Отначало пиеше бавно, после все по-жадно. Издаваше тихи звуци, които бяха в противоречие с огромното му воинско тяло. Наподобяваха мяукането на изгладняла котка.